от ogi-smile » 16 Фев 2012, 12:21
След демократичните промени от ноември 1989 г. в България започна да се говори отново за нуждата от познаването на чужди езици, предимно говорените в Западна Европа. По време на тоталитарния режим в България на чуждите езици е отделяно съвсем малко внимание, а фокусът е поставен върху официалния език в СССР – руския. В много малко градове (предимно по-големите) съществуват английски, немски или френски езикови гимназии; липсват дори паралелки с обучение на тези езици.
В началото на последното десетилетие на ХХ в. четирите часа седмично руски език са изместени от английски, немски или френски с решение на Министерството на образованието и науката. Почти няма училище, където да не се учи някакъв западен език, най-често това е английски.
Въпреки слабото обучение по чужди езици в България, преподавателите от онези времена са хора с ценз и, не на последно място – са способни педагози. След 1989 г. обаче много от тези филолози са застигнати от възрастта за пенсиониране и не само. В началото на 90-те години на ХХ в. една учителска заплата варира между 350 и 450 лв. Затова много от учителите се възползват от възможността да станат гастарбайтери в Гърция, Испания, Италия или някъде другаде, където си мислят, че ще получават повече пари, и зарязват младежта, която има нужда от просвещаване. На други пък е предлагано да започнат работа в току-що навлезлите чужди компании, които предоставят наистина по-добри условия и качество на труда за хора, владеещи чужд език.
А кой идва на мястото на квалифицираните филолози? Над 50% от учителите по чужд език в училищата са хора, които имат съвсем бегла представа за съответния език, които преди са работели нещо съвсем различно. Из примерите за предишните им професии се срещат такива, които са работели като телефонисти, секретари, а в едно столично училище като преподавател по английски език на работа постъпва една бивша манекенка!
По този начин качеството на предлаганото образование в училище рязко спада. Част от родителите и учениците осъзнават това и, разбира се, търсят алтернатива. Това усеща и група предприемчиви бизнесмени, които основават школи по чуждоезиково обучение. По данни на просветното министерство, към 2004 г. на територията на страната действат между хиляда и две хиляди подобни школи, някои от тях замаскирани като обикновени търговски фирми, които не могат да отговорят дори и на един от критериите, въз основа на които се вади разрешително за такава дейност. А на работа са приети хора с минимални познания по съответния език; известни са и случаи, в които завършили дадено ниво курсисти преподават на току-що записалите се желаещи да се образоват.
Многобройни са и предлагащите частни уроци по чужд език. Това се оказва най-качественият вариант, защото преподавателите са предимно препоръчани и реномирани бивши или настоящи специалисти (някои от тях пенсионери), които имат ясно изразена методическа схема на преподаване и създават индивидуален подход към всеки един свой ученик, макар понякога това да става на доволно високи цени. Тъй като тези доходи не се декларират и, следователно, не се облагат с данък, иначе способните учители се превръщат в строители на сивата икономика на България, наред с най-различните амбулантни търговци по улиците и пазарите, а също и с разните майстори – шивачи, обущари, строители и прочие.
Образованието на роден език е слабо
България, както всяка държава с разнообразно етническо население, има нужда и задължение да предоставя на онази част от гражданите, които считат за майчин език, различен от официалния, обучение на съответната реч. В тази страна обаче образованието на роден език е слабо – съществуват такива паралелки, но там се преподава под формата на свободноизбираем предмет (СИП). СИП-овете се водят след редовните часове, само в началния и прогимназиалния курс, а всеки, който е бил ученик някога, знае, че след пет или шест астрономически часа престой в училище е трудно да се съсредоточиш и да приемеш знанията, които се дават от учителите.
Също така няма ясно изразена схема за преподаване на турски, ромски, арменски, иврит или какъвто и да е малцинствен език. Няма учебници на български език, а и тук не всички преподаватели имат нужното образование. В случая с турски език има учители, които учат децата на диалект, и когато някой ученик иска да следва в Турция, то той установява, че не може да води диалог с разбиране, защото не говори литературен език. Една от целите на ограмотяването по майчин език е в случай на пребиваване по каквато и да е причина в държавата на народа-носител да се осъществи свобода на разговора и разбираемостта, да няма езикова или диалектична бариера.
