В университета, където уча имаме задължителен спорт, който е Тай-Чи. Преди първия ми сблъсък с това бойно изкуство не бях много обнадеждена, понеже, все пак е бойно изкуство, а аз не съм такава натура, но след първата лекция нещата се преобърната.
Не съм предполагала, че може да има подобно нещо със силата на ума и спокойствието да разбиваш планини, образно казано. Разбира се едва след това се замислих за монасите в Шаолин, но никога не съм предполагала, че тази тайна може да излезе някога от там. Все пак в школите не може да се преподаде всичко, а и в съвременния свят е невъзможно и изпълнението, но е магическо да се докоснеш до този вид изкуство, създадено преди повече от 3 хил. години. Представата ми за бойно изкуство, ала Джеки Чан бързо отлетя, когато разбрах за същността му, която всъщност е медитацията, която дава подемната сила на движенията, които в същността си са спокойни и без огромно физическо натоварване, а в същото време създава сила в крайниците, която е трудно постижима със спорт, какъвто ни предлага съвремието.
Много съм развълнувана от досега си до Тай-Чи. Ще се радвам, ако някой сподели своите преживявания, усещания и опит, относно това.