от arthurdent » 03 Авг 2013, 13:53
Намерих тази история в един вестник и реших да я публикувам тук! Познавам хората и смятам, че може да ви е интересно да разберете истината за осиновяването и кое прави тази процедура така трудна.
Решението за осиновяване не дойде спонтанно. Да ви се представя, тогава бяхме двойка на около 38 години, с 4-5 годишен стаж заедно, без граждански брак. Мисля си, че тя ми потвърди, че иска да го направим, докато бяхме на един светофар. Още секунди червено и вече бяхме на зелено. Дори не знаехме какво ни предстои, нямаше как да го знаем.
Бяхме опитали и в „ин-витро“ направлението, но там нямахме успех – месеци с лечение с антибиотици, уж подготовка за нещо, поредните лоши тестове. Кой да ни каже, че сме попаднали на хора, които просто ни прехвърлят от изследване на изследване, а в градът ни просто няма лаборатория, която да даде необходимата точност на резултатите. Смятахме, че осиновяването е още една възможност, втори шанс в една борба за дете. Звучи глупаво, но и математически правилно...
Началото: Съвсем наивни, с представите ни от филмите, просто посетихме познат лекар, директор на институция. По пътя към дома дори си мислех, че видиш ли, сега на двора ще видим дете, което...ще можем да осиновим, почти веднага. Не знаех, че ни предстоят доста изпитания. Деца дори и не видяхме, а разговорът беше доста дълъг и отрезвяващ.
Дни след това, с далеч по-малко илюзии и доста повече страх, посетих местния отдел на Агенцията за социално подпомагане. Най-трудните думи на гише информация, минути изчакване и дълъг списък от документи, които да предоставим, заедно с препоръки от наши близки/приятели. Малко учудващо, че в днешния електронен век, когато с няколко движения на мишката, лесно може да се научи всичко за всеки, и от двамата ни поискаха документи за платени данъци, собственост, свидетелства за съдимост, изследвания за туберкулоза, Спин, сифилис...Бях чел, че набирането на документите отнема около 2 седмици със сроковете за изчакване, успяхме за около 10 дни наистина да съберем всичко и да ги предадем в клона на отдела по местоживеене на приятелката ми. Въодушевени, нахъсани, не знаехме, че имаме три огромни проблема, които в очите на социалните работници изглеждат почти нерешими:
- нямаме граждански брак, а сме двойка, която живее на семейни начала
- приятелката ми е жител на друга област, с постоянен адрес по лична карта в град, различен от областния
- кандидатстваме по местоживеене, но документите ни ще ни се обработват от клон на Агенцията в друга област
И се започна...Месец след подаването на документите /началото на ноември, 2011/ ни повикаха за първа среща, за да ни известят, че имаме липсващи документи. И как е възможно, след като бяхме следвали до буква предписанията на АСП по местоживеене?
Оказва се, че от местното АСП по местоживеене просто са получили по пощата документите, които ние сме оставили в другия клон на Агенцията и има липси и то важни. По дяволите, а аз бях сигурен, че имаме всичко. Опитвам се да уверя, че всичко ще бъде наред и ще предоставим нови документи, което означава – един месец изчакване отново. Приятелката ми е бясна, защото е уверена, че сме прави и всичко е оставено в другия клон на Агенцията. И докато се усетя, тя изпраща няколко писма към големи медии, Президентството и Социалното министерство, за да алармира за случая и да потърси съдействие. И докато няколко дни се караме и се чудим в кой е грешката, идва отговор от Президентството, а от Агенцията ни звънят и с мек тон ни молят за среща. Оказва се, че всичко с документите ни е абсолютно наред, просто някъде са били разпилени и не са им били предадени навреме. Молят ни в дух на добра воля да съобразим здравните ни изследвания с техния стандарт. Не че има проблем, но...
Склонен съм да се съглася и да ги направим поне тях отново, но приятелката ми е непреклонна. И сега си мисля, че беше права. И научаваме един важен урок за институциите – има една неопределена лепкава и разтеглива гъвкавост в държавната сфера – може и така, може и по другия начин...Самите служители често не знаят как трябва да бъде.
Обучението за кандидат-осиновители: Три дни, в които заедно с други осиновители, трябва да поговорим за желанията ни, да получим елементарни усещания за родителство, както и да получим атестация от психолозите, които работят с нас.
Студена ноемврийска утрин, три поредни дни, в отпуска сме от работа. Доста сериозен отрезвителен период. Доста от нас пърхат от ентусиазъм, но лекторите успяват да ни подрежат крилата. И с право. Запознават ни с реда на действие, необходими документи, права на осиновителите, по-нататъшна работа и проблеми на осиновените деца. Въпреки скептицизма ми, доста полезно. Щеше ми се да са били доста по-откровени с нас, защото изненадите тепърва предстояха.
Социалният работник: С нас бяха проведени поне 12 срещи, двойно повече, отколкото с други кандидат-осиновители. Сигурно им бяхме интересни. Всяка от тях – поне по един час, в които дискутирахме въпроси, свързани със семейството, идеите ни за осиновители, мотивите ни, благосъстоянието ни, работата ни. Някъде към средата започна да ни дотяга много. Сигурно заради непрестанните въпроси на социалния работник за статуса ни, за това, че нямаме брак. Темата за вярата в бог - тя мига учудено, като и обяснявам, че съм атеист. Не разбира думата. Дни по-късно, в навечерието на Коледа, тя отново повдига темата за празнуването на християнските празници и въобще, стойностите и морала на християнството. За пореден път и отбивам въпроса с отговор, че съм атеист. Тя е все по-учудена и ме моли да и поясня.
Учудването и е напълно непресторено и детинско, тя е на около 25-27 години и вероятно никога не е чувала думата или разбирала, че има хора, които не вярват в Бог. Отговарям и, че се опитвам да вярвам в себе си, а тя, жадна за отговори, запитва „А защо не си вярвате напълно?“. Отговарям и, че в живота много рядко има абсолютни стойности, което тя не успява да разбере. Налага се да обяснявам. Всичко се записва, след което тя ни го изчита от нейната тетрадка, без да ни дава да видим какво е написала всъщност. Някъде около края на декември, 2011, тя ни обещава, че на последната среща ще ни запознае с нейния доклад, който можем да одобрим. Няколко страници, в които тя е описала разговорите ни, както и мнението и за възможностите ни /морални, материални, физически/ да бъдем добри родители. Честно казано, по-голяма част от информацията беше като през счупен телефон, изразяваме несъгласие, но тя ни съобщава, че това е официален документ и няма как да коригира. Трябва да изразим и предпочитанията си, съветва ни да е формулирано така: „Български произход, в добро здравословно състояние, без видими етнически белези, пол – момиче, възраст – от 0 до 3 години.“
Мисля, че след 12 срещи и в суетнята около Нова Година, така и така не бяхме успели да разберем, че написаното е пълна глупост. По-късно щяха да ни ориентират, че българският произход никой не може да ни гарантира, заради почти постоянната графа – баща неизвестен. Но погледнато през очите на някой свръхстарателен служител, който спазва до последната запетайка написаното, това ограничава възможностите ни за избор до абсолютна нула – в България почти няма деца от гарантиран български произход, които да се дават за осиновяване. Още повече, за много от децата няма никаква информация. Мислех си, че ясно сме изразили идеята си, че нямаме предубеждения към произхода на детето ни, стига да го усетим като наше, но може би не бяхме успели да го обобщим в думи. Както и да е.
Как действа системата: Копия от документите ни отиват в АСП по регистрация на партньорката ми. Тя е осиновителката, а аз съм просто неин партньор. От там – тамошната АСП изпраща документите към всичко останали областни АСП с поща. С поща и ние трябва да получим писма с обратна разписка от всяка област, че сме записани в листата за изчакващите. След това – всеки месец във всяка област се провежда заседание на Съвета по осиновяване, когато /буквално ни го обясниха така/: две купчини папки – деца за осиновяване и родители – осиновители. Идеята е - търси се родител за детето, а не дете за родителя. И как става това – до момента не мога да ви кажа, преценката е лична. Възможно...и на лотариен принцип, ако сте привърженици на черния хумор. След това – родителите се известяват с официално писмо и имат 30 календарни дни да отреагират обратно. Едно дете с три отказа – влиза в Регистъра за международни осиновявания. Кандидат-родителите могат да гледат безброй много деца и да не харесат нито едно. Имат срок от 2 години, след които повторно трябва да предоставят документи и да минат атестация. Звучи лесно, нали?
Социалният работник би трябвало да бъде наш адвокат и да „лобира” за нашите качества. Към него би трябвало да отправяме въпросите си, ако има такива.
Първи проблеми: Документите ни отпътуваха за АСП по регистрация на партньорката ми на първия работен ден в новата 2012 година. Внезапно ме прониза едно притеснение – възможно ли е всички известия да започнат да се получават на адреса и по регистрация /друг град, там живеят родителите и/, а не на адреса ни за кореспонденция? Чувам се със социалния работник, тя ми препоръчва да пиша официално писмо към горепосоченото АСП с молба да използват адреса ни за кореспонденция, а не адреса по регистрация. Изпращам такова с обратна разписка и входящ номер, където давам официален адрес, където винаги има човек, който да приеме каквато и да е кореспонденция /логично, ние сме на работа през деня/. Седмица мълчание и започват да идват писмата – броим областите....една, две...пет. Писмата спират. Да не говорим, че намирам писмата пред входа /обикновена поща/, хвърлени в снега, забутани между тоновете от каталози, носят ни ги хора. Само едно е с обратна разписка и с препоръчана поща. Приемаме настъпилото мълчание като сигурен знак, че писмата се губят...Добре, ако тези писма се губят, няма ли да се губят и писмата, с които ни викат на срещи с деца? Нали бяхме дали официален адрес за кореспонденция, идват на адреса по местоживеене, а той е леко различен. Нали предупредих за това...питаме социалния ни работник, тя свива рамене. Пускаме няколко предупредителни писма, че получаваме незащитена кореспонденция, която просто се хвърля пред входа, а вътре има лични данни...Месеци след това ни викат на среща, в АСП по местоживеене, областна дирекция, за да разберат причината за оплакванията ни. Изразяваме страховете ни, че пореден месец /април-май 2012/ нямаме нито едно писмо, дали не се губят, като се пращат обикновена поща. Доколкото разбираме от отговора, държавата е в криза, на места икономисват даже и от таксата за препоръка, да не говорим, че има служители, които си купуват сами хартията за принтера. И всяка дирекция има правото да решава как да работи, а няма общ стандарт. Дори не са задължени и да ни пратят писмо, с което да ни уведомят, че документите ни са получени...И да не се притесняваме, ако нямаме отговор. Все някога ще дойде...
Въобще не коментираме възможността тези писма да попаднат в чужди ръце, това наистина е извън възможностите на местната АСП. Освен да отправим поредното писмо с молба за корекция на адреса и на предпочитанията ни. И го правим веднага, като го депозираме в съответната АСП по регистрация на партньорката ми.
Параноята: Липсата на новини е по-лоша и от лошите новини. Постепенно през главите ни минава всичко. Приятели, роднини и познати обещават да съдействат, защото „имали хора и ставало с хора и с пари“. Почти ни налазва и някакво съмнително НПО, което ни обещава съдействие при осиновяване, само трябва да заплатим „таксата“ им за консултация. И не можело по телефона, че...Сумата не е голяма, но срещу това...имаме „големи възможности“. Съжалявам сега, че не алармирах полицията, все пак вярвах, че хората ни са я препоръчали с добри намерения. Все повече истории чуваме за пари, връзки, корупция. Мислим си, че не е лошо и да дадем. Но на кого...и колко. И въобще, това ще ни свърши ли работа? Пишем поредните писма, че не получаваме нищо, отговорът е – в списъците сте, чакайте.
И така измина цялата 2012 година.
Първото писмо: Дори не повярвах, че го получих лично аз, в един от най-студените дни на декември, 2012. Съвсем в стила на социалните – препоръчано, пуснато в четвъртък, получено по късмет в петък, във вторник ви викат на другия край на страната. Момиче, 8 месеца, ромски произход. Еуфорията ни е голяма, първото писмо. Приятелката ми звъни, резултатите не са толкова обнадеждаващи – доброто здравословно състояние, описано в писмото, не се потвърждава от думите на тамошния социален работник. Служителят мънка, с две думи, не се хабете. Отказваме, дори и не отиваме.
Второто писмо: Седмица или две след първото, в навечерието на Коледа – получавам го в последните работни минути на пощата, пуснато е на предния ден, а ни викат на първия работен ден след празниците. Недоумявам, как си правям сметките тези хора.
АСП в този град е един огромен леден хамбар, в който се разкарват навъсени хора, а служителите се крият по стаите, в които работи климатик. Мъчим се да намерим при кого трябда да отидем, подранили сме, разваляме нечии планове за сладка дрямка на топло. Служителката е на около 50, кисела, кисела, приютява ни в своята стая. Поглежда ни документите и започва да чете от дебела папка в ръцете си. Възраст, години, „да, добре е, няма и нищо, няма спин или сифилис”.Запитвам дали мога да видя папката, тя сякаше се буди и ми задава конкретния въпрос:
„ Че вие какво разбирате от медицина?” и намества очилата си. Запитана за произхода, тя ни обясни, че сега всеки се обявява за всякакъв, а бащата може и испанец да е. Но майката е „от Балкана, нагоре в планината, малко село, правете си изводи.”.
Започваме да треперим от студа в стаята, тя повдига очи и обяснява, че докато не съберат пари – няма да се ремонтира и климатика. Просто поемали всичко, дори и листовете за принтера, само и само да работят. В колата си мълчим. Пред дома се разприказвахме, социалният работник ни представи детето. Служители в дома са много любезни, абсолютно противно на поведението на социалния работник. Но и това не е детето ни, така го усещаме и двамата. Не питайте как се случва това усещане, никой от осиновителите няма как да ви каже. И няма как да ви бъде обяснено. Това не е математика, макар привидно да изглежда така. Пътуваме отново мълчаливи, оставяме социалния работник в службата и и се махаме от града. Чакат ни още месеци очакване.
Третото писмо: То пристигна в обичайния предпоследен момент. Взехме отпуска и напред. Може да ви се стори смешно, но в такава ситуация човек започва да вярва в поличбите. Купища щъркели, усмихната луна на разсъмване...неща, които ни усмихнаха и нас. Малко лутане, докато намерим сградата на АСП. Порутена и мръсна социалистическа постройка. За щастие, не чакаме никого, а влизаме директно. Този път аз трябва да напусна стаята, защото не съм одобрен за осиновител и нямам право да чуя нищо за детето, въпреки, че след минути го разбирам от партньорката ми. На три месеца, с проблем с крачетата. Без да се колебаем, поемаме към близкия град, където се намира дома. Всъщност, мисля, че тогава това усещане се случи. И двамата знаехме отговора, след минути с малкото вързопче, което ни гледаше тъжно и съвсем леко, любопитно. ДА!
Да видим документите – отново ни четат – била добре...Следващата среща е след седмица. Подготвили сме се с лекар-педиатър, който да представим като близък роднина. Не е законно, но...Лекарят от дома посреща абсолютно „на нож” нашият съветник. И лъсна тъжна истина – на детето не бяха правени важни изследвания, при това, след месец боледуване от хепатит. Запитваме плахо – можем ли да направим тези изследвания? Лекарят от дома първо реагира много остро, като съмнение във възможностите му, но след това просто хвърли лист хартия с думите „Пишете какво искате!”.
За около 10 дни успяхме да де оправи и с изследванията, като поехме и себестойността на част от тях, които не можеха да бъдат направени в близката голяма болница. Консултация по документите с лекари, които познаваме и отговорът е...ами, опитай. И ваше да е, гаранция няма, в което бяха много прави. И скочихме в дълбокото...
Не знаехме /после чухме и от други осиновители/, че по някакви причини, контролът върху децата, както и документацията за тяхното здраве...не са на ниво. Дори и сега ни предстоят консултации с лекари-специалисти, за да можем да вземем мерки, ако проблемите с крачетата не са отшумели. Разбрахме, че в големите домове се прави редовен здравен скрининг, но в малките...това не е доста редовно.
Самата процедура ни отне малко време. Подадохме документите, само след седмица ни известиха за делото. При това – с „кликване” от непознат номер. Никога няма да забравя за ситуацията, в която партньорката ми звъни притеснена, че непознат номер и презвънява пореден път. И в едно от презвъняванията тя успява да вдигне – „От АСП, град Х сме, моля, наберете ни!” И така, нямали пари да звънят по мобилни телефони, а не били прочели отговорът ни по електронната поща. Нямали опит голям в този вид комуникация. Чух и друга трактовка – „правят се на луди и отчитат дейност. Като ти презвъняват, имат доказателство – ето, позвънихме едикога си, те не вдигнаха.”
Зачудих се, защо ли го правят. „Манталитетът им е такъв, бонбони ли си им дал, почерпил ли си ги? Дори и младите са го наследили от старите служители...”
Съдебното дело трая точно 4 минути и вече бяхме родители. Тоест, партньорката ми стана родител. Аз, като партньор на семейни начала, просто я съпътствах.
У дома...е по-различно. Когато детето пристигна у дома, имахме много малко време да преценим какво се е случило. Вече бяхме родители, след една почти 20 месечна бременност – по документи. Малката се променя с дни. Първите часове само мълчеше и гледаше, а седмица по-късно, залива със смеха си целия апартамент. Всички са добронамерени, малката расте като гъбка, буквално с минути. Първите и играчки...дори я беше страх да ги хване, а сега заспива, прегърнала своя нов приятел – плюшения мишок. И се смее, заразително се смее и иска да я прегръщат. Честитете ни детето, а ние обещаваме да...бъдем добри родители...честно!
Заключение: В България има десетки хиляди изоставени деца, както и десетки хиляди семейства, често с повече от добри възможности, които нямат деца. Осиновяването би трябвало да им даде бъдеще заедно. Не знам дали това винаги се случва по най-добрия начин, защото третата страна – социалните служби – просто не функционират както трябва. То кое ли функционира както трябва в България, можете да се запитате...
Не искам да виня хората, които за да работят, купуват хартия за принтерите си, това го правеха и в МВР някога. Не им се сърдя дори и за презвъняванията или за глупавите въпроси за Коледа, лесно бих казал – „те толкова могат” или „стилът им на работа е такъв”.
Но в случая, често се замислям, че това са уж представители на една държава, в която живеем. От тях зависят съдбите ни. Често и те сигурно се усещат объркани и оплетени в собствените си мисли. Прекрасно, ако от това не страдат хората. Винаги можем да вървим и победоносно да говорим за чудесата по Коледа, смятайки колко листа хартия ще ни коства човека пред нас. Толкова много неща се случват на хартия, дори и бременността...
Мога да гарантирам, че всяка дума от тази история е истинска. Четох я и много се замислих, защо нещата в България са такива, нормално ли е това. Може би не е много нормално.
