Re: Психология и психотерапия
26 Юли 2014, 16:25
Здравейте!
Това е моята любовна история (или скорошната £ липса)
Извинявам се за дългото писмо!
С приятеля ми сме заедно от 2 години и 4 месеца, а даже от година и осем месеца живеем заедно. Отделно от това се познаваме + още 6 месеца. Аз съм на 25 години, а той на 30.
Обичаме се! Прикарваме, даже, прекалено време заедно. Имаме и общи хобита: караме на колело, снимаме, спорим здравословно, ходим на кино, слушаме почти еднаква музика (но почти), гъделичка ме, смеем се (буквално). Винаги се държим за ръце (дори и когато се караме, освен ако не сме си вкъщи).
За съжаление доста често се караме напоследък и то все за глупости. За някои въпроси сме постигнали съгласие да не се обсъждат, защото, първо, няма да си променим мнението по тях и, второ, защото не ни засягат пряко. За други не е така. Случва се да си повишаваме тон и да се обиждаме, да си лягаме сърдити (което хич не е приятно и държи влага и на другия ден). Карам се понякога и с нашите за глупости (пред него). И двамата избухваме от напрежение.
Той дойде от друг, по-малък, град (там аз учех висше и се запознахме). Премести се в този, от който съм аз. Не че нямаше там работа, но любовта е по-силна от нея. Тук си намери бързо работа с яко бачкане, ала за добри пари. НО... А аз работя това, което обичам и ми харесва, но при минимална заплата. И за да се справяме финансово с нещата живеем близо до апартамента на моите родителите (в малък апартамент на едни познати, които са в Канада). Доста често се виждаме с родителите си. В началото на тези две години му беше трудно да завързва контакти и приятелства. Постепенно това се поотчупи. Говорили сме за това и двамата сме на мнение, че е хубаво, полезно и здравословно за нас като двойка и отделни личности да имаме наши си приятели (общи и не само). Когато заживяхме заедно, аз някакси нямах желание да излизам с останалите тук приятели и не го правех често. Някак си той ми стига... Той, от своя страна, доколкото може по-често, се чува и вижда с приятелите си от другия град. За което се радвам наистина, че си запазиха и до днес отношенията. Сред приятелите му там има 90% момичета, от които аз и грам не ревнувам! Едно, че ги познавам, едно, че повечето си имат приятели и свои проблеми, едно, че му имам вяра относно тях. Той също познава моите приятели (от там и тук) и те са и момчета, и момичета. Малко на брой, но качествени; може рядко да се виждам аз тях и той с неговите приятели, но ги има.
Напоследък той все по-често ми намеква, че има нужда от приятели, които да НЕ МЕ познават. Аз пък смятам, че това е обидно и съм го казвала. Не може приятелите и половинките да не се познават! Може да не се харесват, но не и да не се познават!. Е, освен, ако не говорим за другото нещо... Колегите и приятелите, които завъди до този момент, много или малко са ме виждали и общували с мен. Някои от тях не са ми приятни, поради една или друга причина, но не виждам нищо наистина основателно лошо и причина да го дърпам от тях.
Тук идва това НО…, заради което пиша тук. Преди няколко дни направи нещо, което ме шокира, уплаши и притесни. С въпросните колеги излезе една сряда вечер в 20:15 ч. и и се прибра в 00:15 ч. БЕЗ да се обади, дори, че ще закъснее. Аз, от притеснение, защото до сега не бе правил такова нещо (да не се обажда имам предвид), се скъсах да му звъня от 22:30 ч. до 00:00 ч. Телефонът даваше постоянно свободно, а накрая като се чухме каза, че не си чул телефонът, защото било много шумно. Е, да кажем, че повярвах на това... Стана ми кофти естествено и му го казах. Тази ситуация доведе до другата. Запознал се приятелят ми с някаква умница-хубавица-парица, но не във въпросната вечер. Тя е млада, напориста зъболекарка, а той – клиент, търсещ си приятел, с когото да говори и да се разтушва от мен. Само веднъж за момент я мярнах в полезрението си, повече не съм имала този „шанс на пълно щастие”. Та той веднъж ми казва, че тя го поканила на рождения си ден (а £ е клиенти от месец някъде), после ми каза, че той я поканил, всъщност, да излязат, заради това, че е такъв професионалист и колко внимателно работи (цитирам негови думи също: точна, и добра, и умна, и красива, и си приказваме готино, и се държи като дама). Казах му, че нямам нищо против да се види с нея, стига да не ми прибира след 22:30 ч. – 23:00 ч. Спорихме по този въпрос, че нали си имаме вяра и дрън-дрън, че аз зная с кой и къде е, че няма нищо лошо и СТРАННО в това, че не може по друго време, че не го разбирам, че се държа като лапе. Ей такива неща. И в края на краищата познайте какво стана: В петък (в същата седмица от въпросната сряда, когато пропусна да ми се обади, че ще закъснее) той излезе с „изисканата дама” в 20:30 ч. и не ми се обади четири часа (т.е. до 00:30 ч.), не се сети за мен, не ме потърси (ОТНОВО!). Въпреки че му казах мнението си по този въпрос. Въпреки че знаеше как ще се почувствам аз. Помолих го да ме запознае с нея въпросната вечер. Да излезем заедно, за да я видя и да не се притеснявам. Дори и само тогава. Отговорът беше: не искам, не и на първа СРЕЩА, не било редно, разбирате ли, НЕ искам да я виждаш и познаваш, поне за сега. Казах му, умолявах го, да се види с нея по-светлите часове на деня, защото така е нормално (поне за мен), а не посред нощите. А той заяви, че и занапред може да го прави. Уважава ли ме този човек, аз него по-малко вече. Не съм очаквала такова нещо от него. Преди е бил наранен по подобен начин, а сега прави с мен така. Колкото и гадна, и избухлива, и мърмореща да съм, не заслужавам такова отношение. Нямам нищо против да се вижда с други жени само като приятел (дори и тази). Вярвам му, но не е морално, етично и естествено да си посред нощ с друга жена, да не се сещаш да се обадиш на приятелката си (аз не му се обадих, за да не вдигам скандали) и да я питаш какво прави, как му липсва и тн. НЕ СЕ СЕТИ за четирите часа!!! А аз скитосвах сама до полунощ града. Сам-сама (той не знаеше, че съм сама, мислише, че съм на кино). А между другото въпросната жена е необвързана, на 29. А в жените приятелят ми харесва най-много сините очи (а тя ги има, казвал е), ниска е, привлекателна, дама (пак негови думи, защото аз НЕ Я Познавам). Любопитен факт е, че той не обича да прави секс до светлото. Тогава рядко го правим. Явно го притеснява. То нашето последните няколко месеца не, че е секс, по четири-пет пъти месечно (а в някои от тях спя, защото съм уморена и не мога да съм на ниво). НЕ сме секс маниаци, ама все пак…
Вечерта се карахме до 03:00 ч. Заспахме на отделни легла и на другия ден поговорихме. Обсъдихме нещата. Аз вече му нямам такова доверие. Още повече, че на другия ден се обади жената и той ИЗЛЕЗЕ от стаята (а ставаше въпрос, че променя за по-ранен час зъболекарския му прием при нея). Отново като латерни си обяснява ме едно и също и се успокояваме „уж”, мисля, че след като не е правил до сега така може да му дам още един шанс, заради нас. Въпреки това мисля, че заслужава един шанс заради нас самите. Защото може и да съм изревнувала и само това да е причината, без основание. Но аз не знам какво да очаквам вече.
Помогнете ми да обмисля нещата!
Кажете ми, моля, нормално ли е след като не обича да прави секс по-светлите часове на деня, а се разхожда със свободна, непозната ЗА МЕН, жена (дори и тя да знае за мен), след като аз съм му казала, че за мен това е като душевна изневяра щом не я познавам и е до толкова късно с нея, той да прави така?! Сигурно аз бъркам някъде. Познавам и вярвам на половинката си (а той на мен още повече, аз не бих му причинила такова нещо никога), но въпросната жена не я познавам. Може да има всякакви намерения и очаквания: добри и лоши (за мен), може да е много готина и добра. Но той не иска да я виждам, нито познавам, за да си има само свои приятели, не че няма да са негови де. Кого крие: нея или мен?! Но как да ми е приятно партньорът ми в живота да излиза посред нощ с непозната ЗА МЕН жена. Тя няма ли да си помисли защо аз/той не се обажда на другия и какво прави обвързан мъж от 20:30 ч. 00:30 ч. с нея?! Моля, искам отговор, защото не разбирам! Не проумявам как може приятелят ми да не разбира как това ме унижава, обижда, наранява и снижава доверието ми към него. Нямам нищо против да се вижда с приятелки жени (донякъде дори тази) през деня, но през нощта е прекалено… Преди да излезе се скарахме, а като се прибираше ми се обади, сякаш нищо не е било.. Естествено такова каране и спорове, и обиждане, и натякване след СРЕЩАТА до сега не е било. Направо разлаяхме уличните кучета. А той не разбира и не разбира. Вече не гледам на него по същия начин и само ми се реве. Искам да скъсаме, но и го обичам и не искам също така. Страх ме, самотна се чувствам, прецакана. Не знам какво да правя. Той казва, че няма проблем и аз да се виждам с мъже-приятели, които не познава, посред нощ. Стига след 00:00 ч. да му се обадя, ако ще закъснявам (което той последните пъти пропусна). Двойни стандарти, а?! Но каза и, че ако прецени пак би го направил. Аз и моето скромно мнение за него НИЩО ли не означават?
Имаме своите търкания, спорове, слаби моменти, обсъждания. Комуникацията не върви понякога, гневим се, палим се и тн. Но въпреки това проведохме сериозен разговор (след срядата с колегите и преди петъка с онази). Уж се изяснихме, че ще направим нужното, ще се постараем с жестове, взаимни отстъпки и разбирателство, че ще изгладим нещата (ако може). А какво направи той? Не ме разбирайте погрешно, от двамата в двойката аз съм по-избухлива, нервна и мърмореща. Може би заради това ще го изгубя, но се старая да променя тези неща в мен. Той е по-мил, по-внимателен, по-галантен от мен, подкрепящ ме. Но и двамата не сме нито само розите, нито само бодлите им. Винаги съм мислила, че заради моите отрицателни качества мога да го изгубя. Опитвам се да се старая, но не винаги се получава. Но вече не съм сигурна дали изобщо аз ще съм основната причина за някаква раздяла?
Той и сега казва, че ме обича, че съм единствена, че не желае друга. Освен търкания, въпреки финансовите трудности, обсъждаме, градим уж и общо бъдеще. Според вас има ли такова?!
Заслужава ли си да остана с него и да градим общите планове или да го зарежа заради тази проява на неуважение към моята молба относно женската особа?! Изчерпа ли се всичко между нас? Той обича да си общува с хората и приятелите. С мен, обаче, напоследък го прави рядко, но защото не му било приятно както преди. Страх ме е, че ще ме нарани и изостави, когато имам най-голяма нужда от него. Искам да знам, и ще разбера, ако той е увлечен по нея и заради това я крие, но като го питам той се обижда. Страх ме, че това което харесваше да прави с мен май му омръзна, а сега го харесва в друга. Той каза, че не трябва да се чувствам застрашена, но е факт, че се чувствам така. Кой от двамата не мисли трезво – аз или той?! Има ли смисъл да ги губим времето, нервите и спокойствието?!
Благодаря, че ми отделихте време!
П.С. Знам, че консултацията е онлайн и безплатна, затова само моля да си споделите мнението си и/или съвет към моята личност как да преодолея себе си…
Това е моята любовна история (или скорошната £ липса)
Извинявам се за дългото писмо!
С приятеля ми сме заедно от 2 години и 4 месеца, а даже от година и осем месеца живеем заедно. Отделно от това се познаваме + още 6 месеца. Аз съм на 25 години, а той на 30.
Обичаме се! Прикарваме, даже, прекалено време заедно. Имаме и общи хобита: караме на колело, снимаме, спорим здравословно, ходим на кино, слушаме почти еднаква музика (но почти), гъделичка ме, смеем се (буквално). Винаги се държим за ръце (дори и когато се караме, освен ако не сме си вкъщи).
За съжаление доста често се караме напоследък и то все за глупости. За някои въпроси сме постигнали съгласие да не се обсъждат, защото, първо, няма да си променим мнението по тях и, второ, защото не ни засягат пряко. За други не е така. Случва се да си повишаваме тон и да се обиждаме, да си лягаме сърдити (което хич не е приятно и държи влага и на другия ден). Карам се понякога и с нашите за глупости (пред него). И двамата избухваме от напрежение.
Той дойде от друг, по-малък, град (там аз учех висше и се запознахме). Премести се в този, от който съм аз. Не че нямаше там работа, но любовта е по-силна от нея. Тук си намери бързо работа с яко бачкане, ала за добри пари. НО... А аз работя това, което обичам и ми харесва, но при минимална заплата. И за да се справяме финансово с нещата живеем близо до апартамента на моите родителите (в малък апартамент на едни познати, които са в Канада). Доста често се виждаме с родителите си. В началото на тези две години му беше трудно да завързва контакти и приятелства. Постепенно това се поотчупи. Говорили сме за това и двамата сме на мнение, че е хубаво, полезно и здравословно за нас като двойка и отделни личности да имаме наши си приятели (общи и не само). Когато заживяхме заедно, аз някакси нямах желание да излизам с останалите тук приятели и не го правех често. Някак си той ми стига... Той, от своя страна, доколкото може по-често, се чува и вижда с приятелите си от другия град. За което се радвам наистина, че си запазиха и до днес отношенията. Сред приятелите му там има 90% момичета, от които аз и грам не ревнувам! Едно, че ги познавам, едно, че повечето си имат приятели и свои проблеми, едно, че му имам вяра относно тях. Той също познава моите приятели (от там и тук) и те са и момчета, и момичета. Малко на брой, но качествени; може рядко да се виждам аз тях и той с неговите приятели, но ги има.
Напоследък той все по-често ми намеква, че има нужда от приятели, които да НЕ МЕ познават. Аз пък смятам, че това е обидно и съм го казвала. Не може приятелите и половинките да не се познават! Може да не се харесват, но не и да не се познават!. Е, освен, ако не говорим за другото нещо... Колегите и приятелите, които завъди до този момент, много или малко са ме виждали и общували с мен. Някои от тях не са ми приятни, поради една или друга причина, но не виждам нищо наистина основателно лошо и причина да го дърпам от тях.
Тук идва това НО…, заради което пиша тук. Преди няколко дни направи нещо, което ме шокира, уплаши и притесни. С въпросните колеги излезе една сряда вечер в 20:15 ч. и и се прибра в 00:15 ч. БЕЗ да се обади, дори, че ще закъснее. Аз, от притеснение, защото до сега не бе правил такова нещо (да не се обажда имам предвид), се скъсах да му звъня от 22:30 ч. до 00:00 ч. Телефонът даваше постоянно свободно, а накрая като се чухме каза, че не си чул телефонът, защото било много шумно. Е, да кажем, че повярвах на това... Стана ми кофти естествено и му го казах. Тази ситуация доведе до другата. Запознал се приятелят ми с някаква умница-хубавица-парица, но не във въпросната вечер. Тя е млада, напориста зъболекарка, а той – клиент, търсещ си приятел, с когото да говори и да се разтушва от мен. Само веднъж за момент я мярнах в полезрението си, повече не съм имала този „шанс на пълно щастие”. Та той веднъж ми казва, че тя го поканила на рождения си ден (а £ е клиенти от месец някъде), после ми каза, че той я поканил, всъщност, да излязат, заради това, че е такъв професионалист и колко внимателно работи (цитирам негови думи също: точна, и добра, и умна, и красива, и си приказваме готино, и се държи като дама). Казах му, че нямам нищо против да се види с нея, стига да не ми прибира след 22:30 ч. – 23:00 ч. Спорихме по този въпрос, че нали си имаме вяра и дрън-дрън, че аз зная с кой и къде е, че няма нищо лошо и СТРАННО в това, че не може по друго време, че не го разбирам, че се държа като лапе. Ей такива неща. И в края на краищата познайте какво стана: В петък (в същата седмица от въпросната сряда, когато пропусна да ми се обади, че ще закъснее) той излезе с „изисканата дама” в 20:30 ч. и не ми се обади четири часа (т.е. до 00:30 ч.), не се сети за мен, не ме потърси (ОТНОВО!). Въпреки че му казах мнението си по този въпрос. Въпреки че знаеше как ще се почувствам аз. Помолих го да ме запознае с нея въпросната вечер. Да излезем заедно, за да я видя и да не се притеснявам. Дори и само тогава. Отговорът беше: не искам, не и на първа СРЕЩА, не било редно, разбирате ли, НЕ искам да я виждаш и познаваш, поне за сега. Казах му, умолявах го, да се види с нея по-светлите часове на деня, защото така е нормално (поне за мен), а не посред нощите. А той заяви, че и занапред може да го прави. Уважава ли ме този човек, аз него по-малко вече. Не съм очаквала такова нещо от него. Преди е бил наранен по подобен начин, а сега прави с мен така. Колкото и гадна, и избухлива, и мърмореща да съм, не заслужавам такова отношение. Нямам нищо против да се вижда с други жени само като приятел (дори и тази). Вярвам му, но не е морално, етично и естествено да си посред нощ с друга жена, да не се сещаш да се обадиш на приятелката си (аз не му се обадих, за да не вдигам скандали) и да я питаш какво прави, как му липсва и тн. НЕ СЕ СЕТИ за четирите часа!!! А аз скитосвах сама до полунощ града. Сам-сама (той не знаеше, че съм сама, мислише, че съм на кино). А между другото въпросната жена е необвързана, на 29. А в жените приятелят ми харесва най-много сините очи (а тя ги има, казвал е), ниска е, привлекателна, дама (пак негови думи, защото аз НЕ Я Познавам). Любопитен факт е, че той не обича да прави секс до светлото. Тогава рядко го правим. Явно го притеснява. То нашето последните няколко месеца не, че е секс, по четири-пет пъти месечно (а в някои от тях спя, защото съм уморена и не мога да съм на ниво). НЕ сме секс маниаци, ама все пак…
Вечерта се карахме до 03:00 ч. Заспахме на отделни легла и на другия ден поговорихме. Обсъдихме нещата. Аз вече му нямам такова доверие. Още повече, че на другия ден се обади жената и той ИЗЛЕЗЕ от стаята (а ставаше въпрос, че променя за по-ранен час зъболекарския му прием при нея). Отново като латерни си обяснява ме едно и също и се успокояваме „уж”, мисля, че след като не е правил до сега така може да му дам още един шанс, заради нас. Въпреки това мисля, че заслужава един шанс заради нас самите. Защото може и да съм изревнувала и само това да е причината, без основание. Но аз не знам какво да очаквам вече.
Помогнете ми да обмисля нещата!
Кажете ми, моля, нормално ли е след като не обича да прави секс по-светлите часове на деня, а се разхожда със свободна, непозната ЗА МЕН, жена (дори и тя да знае за мен), след като аз съм му казала, че за мен това е като душевна изневяра щом не я познавам и е до толкова късно с нея, той да прави така?! Сигурно аз бъркам някъде. Познавам и вярвам на половинката си (а той на мен още повече, аз не бих му причинила такова нещо никога), но въпросната жена не я познавам. Може да има всякакви намерения и очаквания: добри и лоши (за мен), може да е много готина и добра. Но той не иска да я виждам, нито познавам, за да си има само свои приятели, не че няма да са негови де. Кого крие: нея или мен?! Но как да ми е приятно партньорът ми в живота да излиза посред нощ с непозната ЗА МЕН жена. Тя няма ли да си помисли защо аз/той не се обажда на другия и какво прави обвързан мъж от 20:30 ч. 00:30 ч. с нея?! Моля, искам отговор, защото не разбирам! Не проумявам как може приятелят ми да не разбира как това ме унижава, обижда, наранява и снижава доверието ми към него. Нямам нищо против да се вижда с приятелки жени (донякъде дори тази) през деня, но през нощта е прекалено… Преди да излезе се скарахме, а като се прибираше ми се обади, сякаш нищо не е било.. Естествено такова каране и спорове, и обиждане, и натякване след СРЕЩАТА до сега не е било. Направо разлаяхме уличните кучета. А той не разбира и не разбира. Вече не гледам на него по същия начин и само ми се реве. Искам да скъсаме, но и го обичам и не искам също така. Страх ме, самотна се чувствам, прецакана. Не знам какво да правя. Той казва, че няма проблем и аз да се виждам с мъже-приятели, които не познава, посред нощ. Стига след 00:00 ч. да му се обадя, ако ще закъснявам (което той последните пъти пропусна). Двойни стандарти, а?! Но каза и, че ако прецени пак би го направил. Аз и моето скромно мнение за него НИЩО ли не означават?
Имаме своите търкания, спорове, слаби моменти, обсъждания. Комуникацията не върви понякога, гневим се, палим се и тн. Но въпреки това проведохме сериозен разговор (след срядата с колегите и преди петъка с онази). Уж се изяснихме, че ще направим нужното, ще се постараем с жестове, взаимни отстъпки и разбирателство, че ще изгладим нещата (ако може). А какво направи той? Не ме разбирайте погрешно, от двамата в двойката аз съм по-избухлива, нервна и мърмореща. Може би заради това ще го изгубя, но се старая да променя тези неща в мен. Той е по-мил, по-внимателен, по-галантен от мен, подкрепящ ме. Но и двамата не сме нито само розите, нито само бодлите им. Винаги съм мислила, че заради моите отрицателни качества мога да го изгубя. Опитвам се да се старая, но не винаги се получава. Но вече не съм сигурна дали изобщо аз ще съм основната причина за някаква раздяла?
Той и сега казва, че ме обича, че съм единствена, че не желае друга. Освен търкания, въпреки финансовите трудности, обсъждаме, градим уж и общо бъдеще. Според вас има ли такова?!
Заслужава ли си да остана с него и да градим общите планове или да го зарежа заради тази проява на неуважение към моята молба относно женската особа?! Изчерпа ли се всичко между нас? Той обича да си общува с хората и приятелите. С мен, обаче, напоследък го прави рядко, но защото не му било приятно както преди. Страх ме е, че ще ме нарани и изостави, когато имам най-голяма нужда от него. Искам да знам, и ще разбера, ако той е увлечен по нея и заради това я крие, но като го питам той се обижда. Страх ме, че това което харесваше да прави с мен май му омръзна, а сега го харесва в друга. Той каза, че не трябва да се чувствам застрашена, но е факт, че се чувствам така. Кой от двамата не мисли трезво – аз или той?! Има ли смисъл да ги губим времето, нервите и спокойствието?!
Благодаря, че ми отделихте време!
П.С. Знам, че консултацията е онлайн и безплатна, затова само моля да си споделите мнението си и/или съвет към моята личност как да преодолея себе си…
Re: Психология и психотерапия
27 Юли 2014, 20:20
Здравейте,
От споделеното в този пост разбирам, че ВИЕ и Вашият приятел сте постигнали съгласие какви въпроси да не обсъждате, както и че си повишавате тон напоследък по други въпроси.
И двамата приемате, че е хубаво, полезно и здравословно за вас като двойка и отделни личности да имате приятели (общи и не само).
След като заживявате заедно, при Вас намалява желанието да излизате с предишните си приятели и както казвате - той Ви стига..., докато при него се появява потребност от нови приятелства без Вашето участие.
Вашият приятел започва да разширява кръга на личната си автономност извън отношенията в двойката и дори е готов да даде такава свобода и на Вас самата.
И именно тази промяна в гледните ви точки създава сблъсъка между вашите различни потребности.
Промяната в поведението и отношението на приятеля Ви намалява доверието Ви към него, чувствате се унижена, самотна, изпитвате страх за бъдещето…
И все пак решавате да дадете още един шанс на приятеля си, заради вас самите.
В действителност Вие трябва да се борите за любовта и връзката си.
Това, което не сте направили вие двамата в началото на приятелството и съжителството си, сега създава тези затруднения и конфликти между вас.
А това са ПРАВИЛАТА за вашата партньорска връзка – за какво конкретно се съгласявате и за какво – не.
Вие двамата трябва да решите кое е приемливо и кое не за вас.
Правилата – какво да правите заедно, всеки един от вас поотделно и какво не, ще направят отношенията ви по-ясни.
Напишете сега вашите правила – такива, каквито вие двамата ще изберете.
Тогава ще си отговорите имате ли бъдеще.
Освен правилата е необходимо да изразявате ясно, но без да се карате, как се чувствате от конкретна постъпка на другия.
Говорете постоянно за чувствата, които изпитвате вие двамата от думите и действията на другия човек .
И ако нещата останат без промяна, се запитайте относно смисъла да се поставяте в ролята на жертва, която е единствена и обичана, но чието мнение и самочувствие сякаш е без значение за партньора Ви?
Поздрави.
Ели Ноева.
От споделеното в този пост разбирам, че ВИЕ и Вашият приятел сте постигнали съгласие какви въпроси да не обсъждате, както и че си повишавате тон напоследък по други въпроси.
И двамата приемате, че е хубаво, полезно и здравословно за вас като двойка и отделни личности да имате приятели (общи и не само).
След като заживявате заедно, при Вас намалява желанието да излизате с предишните си приятели и както казвате - той Ви стига..., докато при него се появява потребност от нови приятелства без Вашето участие.
Вашият приятел започва да разширява кръга на личната си автономност извън отношенията в двойката и дори е готов да даде такава свобода и на Вас самата.
И именно тази промяна в гледните ви точки създава сблъсъка между вашите различни потребности.
Промяната в поведението и отношението на приятеля Ви намалява доверието Ви към него, чувствате се унижена, самотна, изпитвате страх за бъдещето…
И все пак решавате да дадете още един шанс на приятеля си, заради вас самите.
В действителност Вие трябва да се борите за любовта и връзката си.
Това, което не сте направили вие двамата в началото на приятелството и съжителството си, сега създава тези затруднения и конфликти между вас.
А това са ПРАВИЛАТА за вашата партньорска връзка – за какво конкретно се съгласявате и за какво – не.
Вие двамата трябва да решите кое е приемливо и кое не за вас.
Правилата – какво да правите заедно, всеки един от вас поотделно и какво не, ще направят отношенията ви по-ясни.
Напишете сега вашите правила – такива, каквито вие двамата ще изберете.
Тогава ще си отговорите имате ли бъдеще.
Освен правилата е необходимо да изразявате ясно, но без да се карате, как се чувствате от конкретна постъпка на другия.
Говорете постоянно за чувствата, които изпитвате вие двамата от думите и действията на другия човек .
И ако нещата останат без промяна, се запитайте относно смисъла да се поставяте в ролята на жертва, която е единствена и обичана, но чието мнение и самочувствие сякаш е без значение за партньора Ви?
Поздрави.
Ели Ноева.
Re: Галина Тодорова – психолог-консултант
28 Юли 2014, 12:40
Здравейте. В последно време забелязвам промяна в себе си, която много ме тревожи. Живея щастливо, наскоро се омъжих и много обичам съпруга си, имам хубава и платена работа, страхотно смейство. Изглеждам добре и живота ми е интересен и изпълнен с много пътувания. Проблема, е че през последната половин година започнах да се тревожа прекаленно за глупости.Започнах да изпитвам страх от летене ( преди никога не беше така ), постоянно безпокойство, че ме очаква нещо лошо. Опитвам се да си внуша, че всичко е само в моята глава, но не ми помага особено. Това ме прави постоянно стресирана и умислена. На есен ми предстои дълъг полет и от сега ми е притеснено. Не мога да се понасяма такава. Ще съм ви благодарна да дадете вашия съвет за излизане от ситуацията. Благодаря предварително 
Re: Галина Тодорова – психолог-консултант
28 Юли 2014, 14:32
Здравейте,на 25 години съм,имам две деца,родителите ми са разделени ,баща ми си има друга, мисля че немога да го приема,някакво гадно чувство ме избива от вътре,като заспивам понякога не си чувствам главата все едно блокирва,имам чувството ,че полудявам.Имам си свое семейсво и незнам защо толкова ми пука за майка ми и баща ми като се чувстват добре,но по някога ме избиват и някакви гадни мисли да не скоча през терасата,някакъв вътрешен дисконфорт,какво ще ме посъветвате вие,понякога имам чувството ,че мозъка ми не е в равновесие с душата ми.Благодаря!
Re: Галина Тодорова – психолог-консултант
28 Юли 2014, 14:36
И забравих да споделя,че се страхувам постоянно да не стане нещо лошо.Благодаря.
Re: Галина Тодорова – психолог-консултант
28 Юли 2014, 14:47
Да не нараня някого,знам че няма да го направя,но незнам какво ми става напоследък.От както съм родила преди 3 години все не съм в настроение.Дайте ми съвет.Преживявам страданията на хората.nie_mojem_vsishko написа:И забравих да споделя,че се страхувам постоянно да не стане нещо лошо.Благодаря.
Re: Галина Тодорова – психолог-консултант
28 Юли 2014, 22:09
Julay написа:Благодаря за отговора! Разбира се, имам и съпруг! Контактът и с него беше нормален, но той често е на работа и аз поемам тежестта от възпитанието! Да, съгласна съм, че приятелския кръг доминира в тази и проява. Съгласна съм и че при мен либералното отношение също го има и сега ми е трудно да определя границите, както би било при демократичното. Тъй като живеем в провинцията не зная как да я консултирам при психолог. В нашия град всички се познаваме и има такива, но честно казано не мога да им се доверя. Просто не знам кой е полезния ми ход- ограничения, да , но как да се мотивирам пред нея? Ако може по някакъв начин да се свържем с вас за индивидуална консултация, дори и по скайп ? Още веднъж благодаря за отделеното време!
Здравейте,
Съжалявам, но не провеждам онлайн консултации. Ако споделите в кой град живеете, бих могла да ви препоръчам мой колега. Не е добре да минавате от едната крайност в другата, т.е. до един момент разрешавате доста неща, а в следващ забранявате. Тази амбивалентност прави детето несигурно и то не знае как да се справи със света около него. Добре е да бъдете много внимателна в подбора на думите, жестовете и интонацията, когато разговаряте с дъщеря си. И пак казвам, по-полезно и резултатно би било ако говорите със специалист.
Re: Галина Тодорова – психолог-консултант
28 Юли 2014, 22:26
nie_mojem_vsishko написа:Да не нараня някого,знам че няма да го направя,но незнам какво ми става напоследък.От както съм родила преди 3 години все не съм в настроение.Дайте ми съвет.Преживявам страданията на хората.nie_mojem_vsishko написа:И забравих да споделя,че се страхувам постоянно да не стане нещо лошо.Благодаря.
Здравейте,
Най-вероятно става въпрос за вид тревожно разстройство, което сте отключили след раждането на децата си. Не споделяте, колко често имате такива мисли, кога се появяват и с каква продължителност са. Дали тези "страшни" мисли са упорити и ви карат да вършите неща, които да ви успокоят, например да криете ножове, да избягвате децата си и т.н. За да се определи какво точно се случва с вас е добре да направите консулт със специалист (психолог или психиатър), който ще каже точно в какво се състои вашият проблем. Може да е паническо разстройство, генерализирана тревожност или обсесивно-компулсивно разстройство. А може и да някаква фобия, повишена тревожност или лека депресия. Това, обаче са само догадки от моя страна. Би било несериозно и безотговорно да поставя диагноза и да ви дам съвет, само от написаното по-горе. Когато получите яснота относно състоянието си, тогава заедно с терапевта ще изградите терапевтичен план и ще започнете съответното лечение. Това, което бих ви посъветвала е да не отлагате срещата си със специалист. Колкото по-навреме реагирате, толкова по-бързо ще преодолеете проблема си. Желая ви успех!
Re: Галина Тодорова – психолог-консултант
29 Юли 2014, 10:00
Благодаря за отговора. Появяват ми се тези мисли ,веднъж-два на ден, когато се страхувам или когато съм сама, да крила съм предмети от страх.Всичко е в главата ми според мен.Пих 4 месеца денанксит,но го спрях малко да си почина,чувствам се по спокойна нищо друго.Благодаря.
Имам нужда от вашето съдействие
03 Авг 2014, 05:46
Здравейте!
Момиче на 17 години съм. Реших да се обърна към Вас, тъй като ми е неудобно да искам от родителите ми пари за консултации със специалист. Много ще се радвам да ми помогнете, защото не знам как да се справя сама. Имам особен проблем със самоувереността, който открих наскоро и смятам, че ми вреди и ще продължава да го прави.
Умея да общувам, НО само сред хора, които познавам от повече време и са ми по-близки. Имам приятели, излизам всеки ден с тях. В училище също нямам проблеми с хората, нито пък ме тормозят.
Преди известно време бях на едно събиране (наречете го парти) в съседа ми. Бяха се събрали около 10-15 човека и всички се познаваха, тоест бяха една компания и се срещаха често. Не познавах доста от тях и ми беше трудно да общувам. В продължение на 6-7 аз просто седях и ги слушах, често се отделях от компанията и отивах в другата стая, за да изпуша по някоя друга цигара и да говоря по телефона. Слушах ги как си разказват за разни случки, историйки, имаха си даже и някакви игри, в които едва успяха да ме навият да участвам. Сякаш съм прекалено срамежлива и нямам увереност в себе си, дори и за такива дребни и елементарни неща. Всеки път, в който искам да изкажа мнение или да разкажа каквото и да е... просто си замълчавам, защото ме е СТРАХ какво ще си помислят за мен и как ще го възприемат. Това е само една от МНОГОТО примерни случки, вследствие на които стигнах до заключение, че чуждото мнение ми влияе наистина много и това ме смачква. Когато отида в нова компания... просто се спичам и не знам какво да говоря, дори и как да действам.
Чела съм много статии, в които се говори, че е важно да си самоуверен и че хората усещат когато не е така. В повечето от тях пише също така, че трябва да си открит, да бъдеш себе си, да изказваш собственото си мнение и да не се влияеш, защото именно тогава хората ще те харесат, приемат добре и ще успееш да им повлияеш. Но... тези статии просто не ми стигат, не успяват да ми вдъхнат достатъчно кураж да бъда себе си и да преодолея този страх.
Пиша Ви, за да ви помоля да ми препоръчате някои добри книги за изграждането на такава самоувереност, за да успея да се избавя от тези мъки...
Поздрави и всичко най-добро!
Момиче на 17 години съм. Реших да се обърна към Вас, тъй като ми е неудобно да искам от родителите ми пари за консултации със специалист. Много ще се радвам да ми помогнете, защото не знам как да се справя сама. Имам особен проблем със самоувереността, който открих наскоро и смятам, че ми вреди и ще продължава да го прави.
Умея да общувам, НО само сред хора, които познавам от повече време и са ми по-близки. Имам приятели, излизам всеки ден с тях. В училище също нямам проблеми с хората, нито пък ме тормозят.
Преди известно време бях на едно събиране (наречете го парти) в съседа ми. Бяха се събрали около 10-15 човека и всички се познаваха, тоест бяха една компания и се срещаха често. Не познавах доста от тях и ми беше трудно да общувам. В продължение на 6-7 аз просто седях и ги слушах, често се отделях от компанията и отивах в другата стая, за да изпуша по някоя друга цигара и да говоря по телефона. Слушах ги как си разказват за разни случки, историйки, имаха си даже и някакви игри, в които едва успяха да ме навият да участвам. Сякаш съм прекалено срамежлива и нямам увереност в себе си, дори и за такива дребни и елементарни неща. Всеки път, в който искам да изкажа мнение или да разкажа каквото и да е... просто си замълчавам, защото ме е СТРАХ какво ще си помислят за мен и как ще го възприемат. Това е само една от МНОГОТО примерни случки, вследствие на които стигнах до заключение, че чуждото мнение ми влияе наистина много и това ме смачква. Когато отида в нова компания... просто се спичам и не знам какво да говоря, дори и как да действам.
Чела съм много статии, в които се говори, че е важно да си самоуверен и че хората усещат когато не е така. В повечето от тях пише също така, че трябва да си открит, да бъдеш себе си, да изказваш собственото си мнение и да не се влияеш, защото именно тогава хората ще те харесат, приемат добре и ще успееш да им повлияеш. Но... тези статии просто не ми стигат, не успяват да ми вдъхнат достатъчно кураж да бъда себе си и да преодолея този страх.
Пиша Ви, за да ви помоля да ми препоръчате някои добри книги за изграждането на такава самоувереност, за да успея да се избавя от тези мъки...
Поздрави и всичко най-добро!