- baby_crying.jpg (9.58 KiB) Прегледано 3333 пъти
Тъй нареченият генетичен егоизъм принуждава всяко родителско поколение да препредава своя собствена наследствена информация на възможно повече потомци, а така също и – за да могат те да оцелеят – да разпредели лоялно храната и вниманието помежду им. Последицата всяко дете претендира да получава максимално внимание и ядене.Това те постигат с хленчене, пищене и дори изблици на ярост – също като в животинското царство. При малките вълнисти папагалчета например женската никога не отстъпва от принципа на строгото и справедливо разпределение на храната. Малките й бързо схващат, че „просенето” не минава и си държат човката затворена. Значи имало начини…децата да не ни се качват на главата…Другояче стоят обаче нещата при папагала баща. Той храни децата рядко, поради което всеки път откликва на най – силните крясъци. И нищо чудно, че семейният мир рухва, щом като той се появи у дома.
В борбата за спечелване на родителското благоволение хленчещите деца първоначално удържат победа, защото родителите се боят, че нещо наистина може да му липсва и реагират с по – голяма грижа. Подобни ситуации се срещат и в животинския свят. Особено свирепо използват родителската загриженост малките пеликанчета: те изпадат в конвулсивни потръпвания и дори се самонараняват, за да упражнят натиск върху родителите си.
Естествено родителите не могат да се съобразяват с прищевките на мрънкащите, защото ще ощетят останалите. Ето защо прилагат ответната стратегия, за да се справят с претенциите на вечно недоволните: просто престават да им обръщат внимание.
При хората подобна реакция не е лесно да бъде постигната, смятат учените. Защото човешките деца впрягат цялата си социална интелигентност и собствената си висока възприемчивост, за да манипулират родителите в своя полза. Били ли сте жертва на стратегическият им хленч? А как се справяте с него?
