Дълго време не можах да разбера какво стана.Изведнъж целият свят се обърна наопаки. Човек няма време дори да каже обичам те.Всичко в живота ни изглежда доста травиално и всеки от нас често мисли:
"Загуба,да и аз я изпитах,всички сме я изпитали или ни предстои да я изпитаме,но какво,какво от това..."
Лек има ли?........
За какво става дума всъщност?
Става въпрос за нас,за нашия живот,за нашите загуби,моите,твоите, за всички ни.
Всички знаем простите истини на живота:
Човек се ражда, расте и умира. През периода на растежа се сблъсква всеки ден с бялото и черното на живота.
Често обаче се оказва,че случващото ни се по пътя е толкова тежко,толкова тежко,че ние не можем да се справим сами или просто поемаме по грешния път.
Какво ни остава тогава?
Може би примирението и утехата,че така е трябвало да стане или си казваме Карма.
Тогава идва следващият въпрос:
Къде да търся истината за загубата и мен?
В книгите,в хората,в себе си,а може би във всичко и във всеки,който минава покрай мен.
Не знам дали знаете,но най - трудно човек започва да говори за себе си.
Другите,винаги са били в устните ни.Те, като че ли ни спасяват от самите нас, когато човек иска да избяга от себе си,започва да говори, да мисли и обсъжда другите,влива се в техния живот, дори започва да им пречи.
А щом стане дума за нас е трудно.
Трудно е да застанеш пред огледалото и да погледнеш себе си да видиш отражението си в очите на хората,а най -трудно от всичко е да издържиш, на това което ще видиш.Станали сме като костенурки,които носят своите защитени домове,в които не допускаме никой,никой. Страхувайки се,страхувайки се от загубите,най-страшното нещо в живота ни. Всеки може да седне и да напише много листов роман за другия,а защо да не седнем и да не създадем собствения си роман обръщайки се към себе си и когато се научим да се виждаме да поговорим за себе си и на другите за себе си, за нещата с истинските им имена.