Загубите карат ли ни да губим себе си?

[ovagimyan]

Дълго време не можах да разбера какво стана.Изведнъж целият свят се обърна наопаки. Човек няма време дори да каже обичам те.Всичко в живота ни изглежда доста травиално и всеки от нас често мисли:

"Загуба,да и аз я изпитах,всички сме я изпитали или ни предстои да я изпитаме,но какво,какво от това..."

Лек има ли?........

За какво става дума всъщност?

Става въпрос за нас,за нашия живот,за нашите загуби,моите,твоите, за всички ни.

Всички знаем простите истини на живота:

Човек се ражда, расте и умира. През периода на растежа се сблъсква всеки ден с бялото и черното на живота.

Често обаче се оказва,че случващото ни се по пътя е толкова тежко,толкова тежко,че ние не можем да се справим сами или просто поемаме по грешния път.

Какво ни остава тогава?

Може би примирението и утехата,че така е трябвало да стане или си казваме Карма.

Тогава идва следващият въпрос:

Къде да търся истината за загубата и мен?

В книгите,в хората,в себе си,а може би във всичко и във всеки,който минава покрай мен.

Не знам дали знаете,но най - трудно човек започва да говори за себе си.

Другите,винаги са били в устните ни.Те, като че ли ни спасяват от самите нас, когато човек иска да избяга от себе си,започва да говори, да мисли и обсъжда другите,влива се в техния живот, дори започва да им пречи.

А щом стане дума за нас е трудно.

Трудно е да застанеш пред огледалото и да погледнеш себе си да видиш отражението си в очите на хората,а най -трудно от всичко е да издържиш, на това което ще видиш.Станали сме като костенурки,които носят своите защитени домове,в които не допускаме никой,никой. Страхувайки се,страхувайки се от загубите,най-страшното нещо в живота ни. Всеки може да седне и да напише много листов роман за другия,а защо да не седнем и да не създадем собствения си роман обръщайки се към себе си и когато се научим да се виждаме да поговорим за себе си и на другите за себе си, за нещата с истинските им имена.

[Gatekeeper]

Истина е, че в живота понякога нещата се случват по много особен начин - сякаш подредени по нечия воля. Описанието е много точно - "изведнъж целият свят се обръща наопаки". Случва се постоянно.

Затваряме се в себе си, най-вероятно защото не искаме да се покажем слаби пред останалите. Те самите изглеждат силни, щастливи и уверени, дори и ако това е само маска. Ето защо и ние започваме да носим маски, само и само да се впишем в картината. Но все пак, ако човек има смелостта да говори за проблемите си откровено, може и да срещне повече разбиране отколкото е очаквал и да осъзнае, че не е сам. Струва си да се опита.


Лек за загубата няма. Има единствено възможността да продължиш напред.

[liuci]

С всяка загуба губим част от себе си ,била тя свързана с хора или вещи... приключват определен вид емоций и чувства, които трудно се заменят с други или дори са незаменими. Всичко продължава да се развива и да се движи ,но човек трудно се окопитва и продължава с положителни емоций,особенно ако си загубил обичан и скъп човек -губиш себе си,желанията си ,а понякога и мечтите, заспиваш/ все по-рядко или трудно ; храниш се/понякога или от време на време ...... ,но да се усмихнеш ти е все по-трудно,да разговаряш,да изслушваш ,но ... времето лекува ,колкото и тривиално и нелепо да звучи и ако съумееш да виждаш хубавото в малките неща в искриците надежда в очите на децата и в любовта на човека до теб е малко по-лесно и безболезнено; и малко по-лесно си отговаряш на въпроса ''защо сега и точно на мен ? ''-нищо не може да спре кръговрата-колкото и жестоко да звучи.... Всяка искренна прегръдка ,всяка усмивка и топла дума ни връща към самите нас

[southern_sun]

С всяка загуба губим част от себе си ,била тя свързана с хора или вещи... приключват определен вид емоций и чувства, които трудно се заменят с други или дори са незаменими. Всичко продължава да се развива и да се движи ,но човек трудно се окопитва и продължава с положителни емоций,особенно ако си загубил обичан и скъп човек -губиш себе си,желанията си ,а понякога и мечтите, заспиваш/ все по-рядко или трудно ; храниш се/понякога или от време на време ...... ,но да се усмихнеш ти е все по-трудно,да разговаряш,да изслушваш ,но ... времето лекува ,колкото и тривиално и нелепо да звучи и ако съумееш да виждаш хубавото в малките неща в искриците надежда в очите на децата и в любовта на човека до теб е малко по-лесно и безболезнено; и малко по-лесно си отговаряш на въпроса ''защо сега и точно на мен ? ''-нищо не може да спре кръговрата-колкото и жестоко да звучи.... Всяка искренна прегръдка ,всяка усмивка и топла дума ни връща към самите нас

Мога в отговор на това да напиша част от песен на една българска поппевица: " Няма никога сърцето ми да позволи
да загубя с теб и друга част от себе си.."

[d_2]

Според мен, когато загубиш нещо...просто се променяш...променяш част от себе си. Не се загубваш, а по-скоро се каляваш. Толстой беше писал някъде, че когато се разделиш с някого или го загубваш, част от теб просто умира....Аз бих казала, че част от нас умира и се ражда друга...може би много по-добра и зряла....

[southern_sun]

Според мен, когато загубиш нещо...просто се променяш...променяш част от себе си. Не се загубваш, а по-скоро се каляваш. Толстой беше писал някъде, че когато се разделиш с някого или го загубваш, част от теб просто умира....Аз бих казала, че част от нас умира и се ражда друга...може би много по-добра и зряла....

Определено загубите ни променят, аз лично се променям в по лоша светлина.

[dideto]

Според мен е въпрос на вътрешно усещане и в какво се състоят загубите:)
мен лично загуба в състезание би ме амбицирала още повече и би ме направила още по-уверена в себе си, но загуба на скъп човек наистина би ме сломила и чесно казано не искам и да си помислям за такава загува (Господ да ни пази)!

[valiart]

Загубите ме карат да се чувствам тъжна и празна. Променям се, т.е. губя себе си.

[qproin]

времето лекува всичко, но има неща, които винаги остават празнина в нас. най-важно е да вдигнем глава и да продължим напред, защото има някой или нещо, което се нуждае от нас.

[valiart]

Това, което не ни убива, ни прави по-силни!