приятели - психически насилници

[ovagimyan]

Случвало ли ви се е, да чувствате психическа манипулация , стигаща до "насилие" от най- добрите ви приятели, от хората, които са най - близко до вас? Въздействието върху психиката, в моменти, когато си най- уязвим...

[Memento]

Първо ако усетя някаво психическо насилие то тези хора едва ли могат да се нарекат мои приятели. Второ както още древните етруски са казали - мъжете и жените лъжат само цифрите не лъжат И трето, да, усещал съм подобни опити за манипулация от доста близки хора но аз съдя хората по делата не толкова по думите, думите минават и заминават, делата те остават другари и другарки.

[Даниела Стоянова]

Случвало ли ви се е, да чувствате психическа манипулация , стигаща до "насилие" от най- добрите ви приятели, от хората, които са най - близко до вас? Въздействието върху психиката, в моменти, когато си най- уязвим...

Що за въпрос? Ако усещам психическа манипулация и насилие от страна на най-добрите ми приятели, дали ще са ми най-добри приятели? Вярно е, че има моменти, в които ние като, че ли не виждаме ставащото около нас, но рано или късно човек се събужда от този сън и преосмисля случващото се край него!

[ogi-smile]

Психологическата манипулация е вид социално влияние, което цели промяна на възприятието или поведението на другите чрез тайни, нечестни тактики, което може да се приеме и като насилствен акт. Такива методи често са експлоататорски, насилнически (ако не физически, то психически), нечестни и измамни. Много е лесно да се каже , какво говориш, аз веднага ще се отърва от тези хора, ще ги разпозная, но не е така... По- някога това отнема много дълго време, ти не усещаш пагубното влияние и насилието е като погалване с кадифени ръкавици, но то цели манипулация в полза на този , който го извършва за сметка на теб. И много често се случва това да се прави от много, много близки хора... Даже самите хора понякога не осъзнават какво причиняват на другите...

[Memento]

А после, после остава болката от предателството, болката от излъганите надежди, болката ножа в гърба. Замислете си колко вярвате в себе си и колко може да се доверите на който и да е до вас?

[ogi-smile]

Всеки път, когато започна да пиша за такива уж прозаични неща, като доверието, любовта, приятелството и други такива, се сблъсквам с изумителен за мен факт - ние, хората, нямаме ясна, (а понякога и никаква), представа за същността на тези думи. Очевидно ги приемаме като нещо изключително прозаично, разбиращо се от само себе си, което нито има нужда от определение, нито от мислене. Това ми се струва твърде ирационално. В крайна сметка това са неща, които заемат централно място във взаимоотношенията и живота ни, и... за които нямаме никакво смислено понятие... Как по дяволите, определяме някой като приятел, когато не знаем какво е приятелството? Как определяме дали обичаме някого, след като не знаем какво е любов и как приемаме доверието, като добродетел, след като не знаем какво е доверие?...
Поне що се отнася до доверието, това, което мислим като доверие, е по-скоро някаква висша форма на лицемерие към... самите нас. Доверието би трябвало да е вяра в добрите намерения на някого. В неговото благоразположение. В неговата порядъчност, съзнателност и професионализъм. Но наистина ли има хора, които искрено вярват в порядъчността, съзнателността и добрите намерения на Другия? Или просто се доверяваме един на друг поради липса на реален избор?
Целият свят на реалните взаимоотношенията между хората, е изграден върху гласуването на доверие. Или поне така твърдим. Във всеки случай, ако хората не се доверяваха или не искаха да се доверят на себе си или на другите хора, с които общуват, нито едно действие не би било предприето и нито едно взаимоотношение не би било осъществено, обикновено от страх... да не се прецакаме. И това, ако не е парадокс: вътре в самите нас, в мислите и чувствата си, не признаваме и не вярваме в доверието, но в реалността, често ни се налага да гласуваме доверие на този или онзи. Вероятно пак поради липса на по-добър избор... Дали доверието е виновно за това да търпим понякога манипулативните игри на приятелите си... И какво да правим всъщност?

[shhuus]

Да си призная - понякога ми писва от приятелите ми. Вярно, че се предполага че трябва да им предложа рамо на което да поплачат, но понякога прекаляват.
Когато усетя, че се възползват от "умението" ми да ги изслушвам, просто се дистанцирам за известно време.
Не защото не са ми приятели, а защото и аз имам нужда от глътка свеж въздух, не може да съм само катализатор на лошите им емоции.

[Memento]

Да си призная - понякога ми писва от приятелите ми. Вярно, че се предполага че трябва да им предложа рамо на което да поплачат, но понякога прекаляват.
Когато усетя, че се възползват от "умението" ми да ги изслушвам, просто се дистанцирам за известно време.
Не защото не са ми приятели, а защото и аз имам нужда от глътка свеж въздух, не може да съм само катализатор на лошите им емоции.

На всеки се е случвало да се превърне в " кошче за душевни отпадъци" за съжаление ако е близък човек нямаме друг избор освен да го изслушаме и да проявим съпричасност, не се знае утре дали и ние няма да имаме нужда от подкрепа. ПОнякога има хора които прекаляват, ти им подадеш пръст те ти отхапват цялата ръка, опитвам се да стоя колкото се може по надалеч от подобни енергийни вампити които изсмукват и без това малкото ми останала позитивна енергия.

[Димка Кънева]

Ако само приятелите ни се оказваха в ролята на психически насилници, това щеше да е повече от добре! Защото всъщност психическото насилие и различните форми на манипулация са толкова много и повсемество употребявани в България! Истината е, че и в семействата ни манипулациите са нещо обичайно, няма какво да се заблуждаваме!
Ако някой разберял, че го манипулират - щял да прекрати контакта с този човек... Нищо подобно не се случва в 90% от случаите, повярвайте ми, казвам го като дългогодишен поведенчески специалист и психолог! Обикновено на манипулацията се отговаря с друга манипулация и така, докато се съсипем взаимно и рушнем психически - това е жалката българска действителност!
Уменията ни да общуваме с хората в България се изчерпват със стремежът ни да отстоим собствените си позиции и да постигнем целите си! Хуманизмът и моралът в отношенията с хората са загубили ценността си... Консуматорската ни мания е завладяла и междуличностните ни отношения! ЧОВЕЦИТЕ сред нас хората останаха твърде малко!!!

[dacheva.denica]

Това не са приятели, а хора които се опитват да се възползват от теб и не трябва да позволяваш това да се случва.