Здравен форум на Framar.bg

От скоро смених града, в който живея, съответно и работата и цялата среда покрай мен. Напълно наясно съм, че сега ще настъпят доста промени, ще срещна нови хора, нови места, нови предизвикателства и уроци. Само дето преди бях доста емоционален и отворен човек, а напоследък си давам сметка, че е по-добре да стоиш по-далеч и да внимаваш кой допускаш и кой изкарваш от живота си. Парен каша духа както има една приказка. Защо ли – защото допуснах до себе си кръг от хора, които си позволиха да прекрачат границите на търпението и толерантността ми. Защото помагах, когато имаха нужда от мен, но в момента, в които на мен ми трябваше рамо, на което да се опра , се оказах сама. Може би тогава настъпи един момент на пречупване, сякаш част от мен се счупи и си даде сметка, че хората зли. Зли са, защото някога може би са били наранени в добротата си. На всеки някога, някъде му се случва нещо, което го променя, пречупва, изкривява. Учи го да си е самодостатъчен, да сложи стена пред себе и да не допуска много нови хора в живота си. Не и толкова близо, не и до човека, който се крие зад стени и маски.
Честно казано и не виждам особено голям смисъл да създаваш нови приятелства на всяко място, на което попаднеш. Истинските си приятели ги броя на пръстите на едната ми ръка, бетонно доверие имам на 2ма души. Има хора, които срещам и наричам преходни, защото от самото начало съм наясно, че те ще преминат като сезон и после може да не срещна и съм напълно окей с това. Дали от възрастта, дали от нещо друго все по-често си повтарям, че съм си самодостатъчна, че нямам нужда от повече хора. На някои може да им се сторя като пълен темерут и съвсем нямам проблем с това. Близките ми винаги са се чудили как така ходя сама на кино, как не ми пречи да пия кафе в кафене, да чета книга и да нямам нужда от компания в този момент. А дали в мен не живее един интроверт, който напира да вземе превес, защото му е писнало от безсмислени празни приказки, от хора, които говорят без да мислят, от разни недоволни индивиди, които си хвърлят емоционалната боза наляво и надясно. А най-ми е омразно, когато някой дойде и ми каже – усмихни се. На кого? На какво? На теб ли? Може пък да не искам да се усмихвам днес и на всеки.

Самодостатъчността води до тежка самота и депресия. Как ли не го разбират хората?!

На мен ми звучи тъжно, самотно и изпълнено с омраза. Всеки попада на неподходящи хора, страда, има неприятни моменти в живота си, но не бива да се отказва от хората, защото там има няколко, които биха направили много за теб :)

И на мен ми прилича и на депресия и на нещастие, при което се опитаваш да се убедиш, че всъщност ти се случва нещо положително и едва ли не си направил избора сам, само че в действителност никой човек не иска да бъде сам.

Не бих се чувствала добре, това че ти е приятно в собствената ти компания не трябва да те откъсва от околните, защтоо те са тези, които обогатяват света ни в действителност.

Виждала съм и от двата типа хора - едните просто са си такива по природа. Другите стават такива заради лични драми. Първите са си щастливи така, другите обаче имат нужда от помощ.

Човек трябва първо да си бъде самодостатъчен и само тогава ще може да намери друг, с които да бъде щастлив. Защото, ако очакваме някой да дойде и да ни оправи живота, туй няма как да се случи. Приятелствата са много относително нещо, някои са ти приятели само защото имат изгода от теб, други тъй като в момента са самотни, всеки сам си знае, но за себе си всеки човек сам разбира кои са истинските му приятели, тях ги е отсяло времето. Аз също съм от хората, които обичат самотата и тишината и много хора на едно място по-скоро ме натоварват, отколкото разведряват. Ако имам възможност и аз бих избягала от града, в който живея и бих започнала всичко на чисто, макар че човек не може да избяга от себе си и сигурно пак ще се включа в същите схеми, в които съм и сега.

Тежък урок не бих казала, но понякога не е само до характер. С времето, ако често си бил предаван и пренебрегван, започваш да разчиташ само на себе си и да живееш само със себе си.

В известна степен съм си самодостатъчна. Обаче не до крайност. Тоест, мога да съм си сама и да съм ок с това, но има моменти, когато имам нужда от хора или човек до себе си.

Не виждам нищо лошо. В това напрегнато ежедневие, когато си почти постоянно на педал, все сред хора и бягайки по ангажименти и следвайки графици, няма нищо лошо да искаш и да можеш да останеш насаме със себе си, да ти е добре така и да нямаш нужда от нищо и никого. Аз мечтая дори да имам повече такива моменти.