Здравен форум на Framar.bg

Наскоро се видях с приятелка, която разбрала, че партньорът й й изневерява. Говорихме си, окуражавах я. Накрая ме застреля с репликата, че би предпочела да не научава. Така можело всичко да отмине, да се окаже просто мимолетна забежка и толкова. Честно казано, не го очаквах и се замислих дали аз бих искала да знам. И, да, бих искала да знам истината. Болезнена или не, поне няма да живея в някакъв измислен свят. А това че знам не означава непременно, че не бихме минали и двамата през това, заедно. Просто неведението никога не ми е било по вкуса.
Вие какво предпочитате? Ясно е, че най-добре до изневери да не се стига, но все пак.

Не искам да ми изневерява, това е.
Ако все пак се случи, май бих предпочела да не научавам. Предполагам, че е човешко и понякога такива криввания от пътя ни сполетяват и никой не е застрахован. Ако някой много "близък" реши да ми направи добро, споделяйки ми, вече няма да имам избор.
Така или иначе, смятам, че ако извънбрачните забежки станат практика, аз самата ще усетя и причините ще са наистина сериозни.

Аз пък искам да знам, ако кръшне. Що пък да остане безнаказана забежката му?
Друг е въпросът дали съм склонна да простя изневярата. И сега не знам. Като си представя подобен сценарий, ми се свива стомахът на топка.

Ставало е дума, че ако някой сгафи, то поне да е дискретно.
Ако, обаче, изневярата е заради чувства към друга жена, предпочитам да знам. Тогава изходът е един - край на връзката ни.

Да, винаги съм предпочитала истината пред лъжата. Това не важи за инцидентни случки, разбира се. Ако обаче има чувства, нещо повече от забежка, трябва да бъде достатъчно доблестен, за да си признае и да остави на мен да преценя какво да правя.
Веднъж преживях подобно, не ми се ще да ми дойде пак на главата. Обаче си спомням много добре чувството, което се породи, щом научих - предадена. От този момент спрях да уважавам човека. Толкова време заедно, за да не може накрая да ми каже истината. Мисля, че поне това заслужавах.

Естествено, че искам да съм наясно. Не бих искала да живея в някакъв нереален свят, а зад гърба ми хората да цъкат с език или да ме съжаляват. И да ми се чудят как съм с него все още, а всъщност аз просто да не знам. Познавам такива жени, чиито мъже им изневеряват. Човек наистина не разбира как околните знаят, а те - не. Много е унизително, наистина.

Да, искам да зная, но по възможност от него. Аз изключително държа на честните взаимотношения и имаме уговорка да си казваме истината, колкото и да е неприятна и болезнена. Защото от лъжата боли повече.

Аз не искам да разбирам. Да си призная, не си блъскам главата с такива мисли, хипотетични. Сега се обичаме, радваме се един на друг. Защо да си прецакваме хубавото време заедно, в мисли дали-или.
Предполагам, че моята интуиция няма да ме подведе, ако има нещо нередно. Нооо, оставям черните мисли настрана и си живеем живота. Това е. Каквото е писано, ще се случи.

Аз искам да съм наясно. Боли, не боли, по-добре да имам поне достойнство. Защо ми е да се заблуждавам, че всичко е наред, а всъщност то да не е?! Не го разбирам.

Не ми трябва да знам, ако знам това означава, че ще сложа край на връзката ни. Аз с такова нещо не мога да живея, по-добре далеч от ушите и очите - нито да знам, нито да чувам. Е, не говоря да ми изграе зад гърба с различни любовници цял живот, но ако се е случило веднъж-дваж.