Здравен форум на Framar.bg

С моя приятел сме заедно от две години, от една живеем заедно. Далеч сме от мисълта да създаваме семейство, мисля, че ни е още рано, и двамата сме доста млади. Но като живееш с един човек волно-неволно се сблъскваш с неговия характер, начин на мислене и разбирания за живота. Нормално е хората да се различават и да има търкания между тях. Но някак си не успяваме двамата с моя приятел да избегнем конфликтите и да стигнем до някакъв компромис или примирие. Всеки си мисли, че той си е прав и не приема гледната точка на другия. Например аз винаги съм настроена положително и оптимистично, дори и в трудностите виждам някаква възможност, вярвам, че след всяко лошо нещо идва доброто. Той е точно обратното - вижда само лошото, вторачва се в него и нищо повече не съществува и сякаш нищо няма да се промени. Това страшно много ме натоварва и тормози това. Питам се трябва ли да "свикна" с неговите "особености" и как да го направя? Да не обръщам ли внимание на подобни дразнения и да ги пускам покрай ушите си или това са сигнали, че този човек не е за мен? Как да го постигна? Това всъщност мой проблем във възприятието ли е, защото каква е гаранцията, че в следващия мъж няма да открия нещо, което също да ме изкарва от равновесие? Как да разбера кога трябва да се откажа от един човек и кога да продължа да се опитвам?

Аз вярвам, че от всеки човек зависи как гледа на другите и на света и само от него зависи дали ще си промени отношението или не. Както сама си задаваш въпроса дали няма в следващия да откриеш още един дразнител, така е - няма идеални хора и никой няма да се промени само защото на теб нещо не ти харесва. Или го приемаш такъв, какъвто е, или продължаваш да търсиш незнайно какво.

Скъпа, бягай далеч от такива константни песимисти. Преди 30-тина години се омъжих за един такъв, като мислех, че ще го променя и ще му докажа, че живота има и положителни страни. Резултат - той си е песимист и то още по-голям, а аз със скъсани нерви. Единственото ми спасение е да не говоря с него, защото единствените ни теми за рзговор са да оплюваме някой или нещо. А това е много натоварващо. Търси си човек с положителна настройка към света, който те изслушва, даже и да не е съгласен с теб. В момента, въпреки, че съм на толкова години обмислям развод, защото не мога да си представя, какъв ужас ще настане. когато и двамта сме пенсионирани. Сега поне сме на работа по цял ден и не се виждаме за продължително време.

И аз вкъщи си имам един мърморко, все нещо не му е наред, все той е прецакан за нещо. Когато почнат тези тиради, просто изключвам мозъка си и не го слушам. Иначе ще откача от оплаквания и драми. Лошото е, че с годините изграждаш постепенно този навик, но в началото на една връзка това може да обърне колата. Добре прецени дали можеш да продължиш по този начин и вземи решение дали можеш да приемеш нещата, които те дразнят.

Не е добре да живееш с някой, който гледа само отрицателното и може би наистина е добре да си намериш някой, с който да се чувстваш добре и да сте на една вълна. :)

След като не ти харесва този човек, няма нужда да си с него, почнат ли да се прокрадват мисли за приключване на връзката, то съвсем очаквано това се случва.

То се усеща, няма определен начин. Когато не можеш да споделиш, когато си напрегнат, а не спокоен с този човек...

"С мъжа трябва да ми е хубаво. Лошо мога и сама да живея." е казала великата Мерлин Монро.
Щом мъжът до мен започне да ме изнервя и съм по-добре, когато той не е до мен, спор няма време е за раздяла. Така не само аз ще съм щастлива, но и той щом като е почнал изведнъж да се държи зле с нас, значи и той е недоволен от връзката ни и това е един от начините да ни го покаже, с липсата на отношение... Колкото и странно да ни звучи, туй е начинът на мъжете да си изразяват чувствата...

Идва момент, в който всичко е изчерпано в една връзка, тогава е напълно задължително да се разделим.

Когато през повечето време сме нещастни. Просто е. Щастие - нещастие.