Здравен форум на Framar.bg

Имахме един спор с майка ми наскоро, според която е най-важно мъжът да е на първо място. Разбира се, не става въпрос да пренебрегваш децата си, но мъжът е този, който щял да остане с теб (евентуално), когато децата напуснат дома и поемат по своя път. Ако не съм се грижела достатъчно добре за отношенията си с него, в един момент между нас щяла да зейне бездна, едно голямо нищо.
Обаче го има и другият момент - детето не е дете цял живот. Има нужда от нас сега и веднага. То винаги ще остане наше дете и по-голямо богатство няма.
Въпреки позицията на майка ми, тя не можа да запази брака си. Баща ми й беше много важен, но ето че тя самата не издържа на бремето и на всичките усилия, които е полагала.
Много пъти съм й казвала, че като дете съм имала необходимост да чуя от нея критика И към баща ми, когато не е постъпвал правилно. Тя обаче мълчеше и не се застъпваше за мен. Уж, за да не руши авторитета му. Не го разбирам.
Какво мислите? Как е във вашите семейства - мъжа на първо място, децата или някак успявате да намерите баланс, което сигурно е най-трудно?

Макар все още да не съм майка, вярвам, че не бива да се пренебрегват проблемите и нуждите нито на детето, нито на партньора. И едното, и другото винаги ще имат нужда от нашата подкрепа. Как се постига този баланс, обаче, нямам идея.

Едва ли някой се съмнява, че и връзката между двама души има нужда от грижи. Обаче не разбирам по какъв начин децата пречат на това? Изключая периода, когато са малки и наистина се разкъсваш от ангажименти и и липса на време за себе си. За мен детето е на първо място, което не омаловажава ролята и мястото на баща му. Все пак той е неговият баща и го обичам. Просто...той е възрастен, самостоятелен и независим индивид. Детето ни - не.

Майка ми ми повтаряше същото, до откат. Как трябвало да се грижа повече за мъжа ми и прочие. Ама той не е бебе, не е и дете. Хубавото е, че неговите разбирания съвпадат с моите, та не обгрижвам и него, както сме обгрижвали децата.
За щастие, и двамата смятаме, че децата са на първо място. Смятам, че това си е до човек. Важното е партньорите да са на едно мнение по този въпрос. Иначе могат да се появят много пробойни.

А може би е най-важно да поставим себе си на първо място. Да се грижим за себе си, да се обичаме. За да можем да обгрижваме и обичаме и всички останали

Докато имаш малки деца, да се поставяш на първо място е почти невъзможно. Не можеш да ги оставиш мръсни, гладни, жадни или да не ги извеждаш, защото искаш да си с приятелка на кафе или да четеш книга.
Затова е важно мъжът до теб да е достатъчно съзрял, за да знае, че покрай децата времето никога не стига, да разбира това и да няма драми.
За мен няма първо, второ и трето място. Има приоритети, които с времето се сменят. Когато детето порасне, няма да ангажира цялото ти време и съзнание. Тогава и приоритетите се сменят.

Не е мисия невъзможна да намериш нужния баланс. Трудна е, но не е невъзможна. Защото ако партньорът ти приеме ролята на грижовен баща и съпруг, то бремето, което лежи върху плещите на майката намалява, а това допринася и за добрите отношения между родителите.
Не е нужно да се избира кое е важно и кое не. Всеки от нас има няколко роли поне в живота си и лавира между тях.

Ако въпросът е в това кое ми е приоритет - това биха били децата. Мъжът се предполага, че е бил обгрижван и възпитан от своите родители. Тоест, той трябва да е способен да се грижи за своите деца, без да очаква някой да се грижи за него. Абсурдно е да мрънка, че се обръща повече внимание на детето. Избиване на комплекси. Ако е осъзнал какви отговорности има, няма да има проблем. Ако поставя себе си пред децата и жена си - кофти и не мисля, че има решение.

Нямам деца, затова ще говоря чисто теоретично. Много бих искала да съумея да намеря баланса. Около мен виждам много двойки, на които им е трудно. Предполагам е нормално. Покрай всичките ангажименти...Не мисля, че някой умишлено степенува значимостта на членовете в семейството. То се получава неусетно.

И друг път съм го казвала - хубаво мъжъ, ама децата са част от мен, не бих могла да ги пренебрегвам. Не използвам и онзи съвет, в който родителите трябва да са на едно мнение, дории да не си съгласен, да си мълчиш. Когато не съм съгласн с нещо, което прави мъжът ми спрямо синовете ни, му го казвам директно, изобщо не си поплювам, защото аз мога да приемам нещо за несправедливо веднага. :) Разбирам, че децата ще отлетят, но ако не успеем да съхраним семейството си ВЪПРЕКИ децата, едва ли ще можем по принцип. ;) аи да си признаем, няма нищо по-секси от това мъжете да обръщат внимание на децата си, тъй че ако са по-добри бащи, ще има и по-добра връзка. ;) А не всичко да лежи на плещите на жените и от умора да бъдат накрая и секси любовница.