Здравен форум на Framar.bg

Една интересна тема, която винаги ме е замисляла...Много често се срещам с хора, които са осиновили дете. Това винаги е тайна, която е пазена дълбоко и все пак някой я узнава и започва да сочи с пръст и тръгва приказка и...Знаете какво се случва...
Интересно, защо има такава мъгла около това да осиновиш дете и да му дадеш шанс да живее нормален живот /сравнен с този от домовете/, както и да дадеш на себе си шанс да се усетиш като родител.
Различават ли се с нещо осиновените и "истинските", биологичните деца? Бихте ли осиновили дете със заболяване?
Какво представлява самият процес по осиновяване?
Колко дълго отнема да осиновиш дете? Имате ли въпроси преди да осиновите? Въпроси след осиновяване? Вашата история за успешно или неуспешно осиновяване?
Споделете в тази тема...

По принцип го крият уж за доброто на детето, за да може да се чувства истински обичано. И аз така си мисля......ако аз бях осиновено дете и знаех това щях да се чувствам малко несигурна в отношенията и чувствата на приемните родители и особенно когато има и друго дете(тяхно кръвно). А това за соченето с пръста се случва в детския период, когато децата не осъзнават много какво всъщност правят. Ако сме малко по интелигентни, съпричастни и загрижени за бъдещето и живота на тези деца, те ще могат да израстнат без да се сблъскват с погледите и подигравките на някои. Всеки от нас знае,че без любов не се живее, нека я даряваме на тези деца, било то с жестове, подаръци, разходки а дори и само с усмивка

Аз мисля, че криенето на осиновяването е много погрешна тактика. Всяка тайна рано или късно излиза наяве, а колкото повече семейството крие този факт, толкова повече се настървяват околните и желанието им да "информират" детето нараства.
А научаването в неподходящ момент може да доведе до непоправими беди. В повечето случаи това става във възрастта на пубертета, когато детето и без това е разтърсено от хормоналната буря и взаимоотношенията му с родителите са поставени на крайни изпитания. Такава една истина би била фатална за взаимоотношенията им. Струва ми се, че не толкава актът на осиновяването, колкото лъжата срива психически младия човек и го кара да намрази осиновителите си.
Много съм мислила по въпроса, ако някой ден осиновя дете, кога и как трябва да му кажа истината. За себе си съм сигурна, а и така съм съветвала приятелки, които осиновиха деца - колкото по-рано научи детето, толкова по-добре. Всичко може да бъде разказано като приказка - за специалното дете, които родителите толкова дълго са търсили и най-накрая са открили, и което ги прави толкова щастливи...

Да права си, наисти е по-добре да я научи от родителите си, от колкото от хората. Незнам само какво става с децата които имат някакви заболявание,малко са хората които биха осиновили такива дечица, а те милите нищо си нямат . Дори и отношението на някои от персонала като знам какво е, въбще не им обръщат внимание,оставят ги захвърлени на една страна......много е неприятно така. Трябва в БГ да се назначава по-любящ и грижовен персонал по домовете,защото в крайна сметка децата страдат.

FramarMedia написа:Една интересна тема, която винаги ме е замисляла...Много често се срещам с хора, които са осиновили дете. Това винаги е тайна, която е пазена дълбоко и все пак някой я узнава и започва да сочи с пръст и тръгва приказка и...Знаете какво се случва...
Интересно, защо има такава мъгла около това да осиновиш дете и да му дадеш шанс да живее нормален живот /сравнен с този от домовете/, както и да дадеш на себе си шанс да се усетиш като родител.
Различават ли се с нещо осиновените и "истинските", биологичните деца? Бихте ли осиновили дете със заболяване?
А вие...?

От както имам свое дете съм искала да осиновя още едно, а може и повече. До сега единствено ме е спирало факта, че не разполагам с достатъчно финанси за отглеждането на децата си. Дори преди години се бях по интригувала за деца до 3 годишна възраст от " Дом майка и дете" край Стара Загора. Тогава служители от дома се опитаха да ме убедят да си родя свое защото техните са с умствена изостаналост. Тогава им зададох следния въпрос: А ако се случи на мен да ми се роди такова дете? Да го изхвърля ли? Има ли някой застрахован срещу такива несполуки? Знаят ли защо искам да си осиновя, може да не мога да имам вече свое?
Та ако служителите в тия домове наблягаха малко повече на кампаниите за осиновяване от колкото на кампаниите за събиране на дарения нямаше да имат нужда от събиране на средства.

Отглеждането на деца, били то собствени или осиновени си е голяма отговорност. Човек трябва да узрее за идеята. Да е готов да им отдели достатъчно чувства, време и може би и финанси...Възхищавам се на хората, които осиновяват деца и им даряват необходимото, за да растат в нормална обстановка ... А на осиновените деца бих казала, че само могат да се гордеят с осиновителите си и да им бъдат признателни. В един момент е много по-важно кой те е отгледал и възпитал, отколкото кой те е натоварил с някакви гени и те е оставил на произвола на съдбата... Също така осиновените деца е хубаво да знаят, че са особено специални за своите осиновители, защото са били единствените избрани от всички подобни на тях. Най-големият страх на осиновителите е реакцията на децата им, след като ги информират за осиновяването. Много често, за съжаление, съм чувала за бягство на такива деца и за прекъсване на връзка с родителите им. Дано някой ден разберат колко неблагодарно са постъпили и имат доблестта да поискат прошка и да зарадват с признателност и уважение родителите си !!
Мили осиновители, гордея се с всеки един от вас !!!
Мили деца, обичайте и почитайте родителите си !!!

Винаги съм казвал, че децата на на този, който ги гледа. Вчера пред офиса видяхме едно дете, около 8 вечерта, момиченце на около 7-8 годинси, изрусено /което много ни озадачи/, стоеше само на спирката, нито чакаше рейс, нито...нищо. Просто стоеше. Имах усещането, че няма къде да отиде. На такива родители децата трябва директно да се отнемат. Не събрах куража да попитам дали няма нужда от помощ. Дано не съм сбъркал.

много е трудно да поемеш отговорност за едно такова дете и да се справиш с негативите на заобикалящата ни маса от отрицателно настроени индивиди.... , но само мисълта ,че можеш да промениш една човешка съдба към по-добро и светло бъдеще ми дава кураж и готовност да го направя.Много е лесно да накараш едно мъниче да се засмее,но е ужасно трудно да задържиш усмивката и тя да отразява душата му,да го накараш да се чувсва истински желано и обичано.Прекланям се пред хората които са дали шанс дете да има нормален начин на живот и да бъде обичано и важно за някого

Дали има шанс наистина да се промени съдбата на едно дете, осакатено от институции и безотговорни родители?
Искрено се надявам да има!

Според мен това е една изключително благородна постъпка, такива родители трябва определено да бъдат стимулирани, най-вече финансово.