Имахме един спор с майка ми наскоро, според която е най-важно мъжът да е на първо място. Разбира се, не става въпрос да пренебрегваш децата си, но мъжът е този, който щял да остане с теб (евентуално), когато децата напуснат дома и поемат по своя път. Ако не съм се грижела достатъчно добре за отношенията си с него, в един момент между нас щяла да зейне бездна, едно голямо нищо.
Обаче го има и другият момент - детето не е дете цял живот. Има нужда от нас сега и веднага. То винаги ще остане наше дете и по-голямо богатство няма.
Въпреки позицията на майка ми, тя не можа да запази брака си. Баща ми й беше много важен, но ето че тя самата не издържа на бремето и на всичките усилия, които е полагала.
Много пъти съм й казвала, че като дете съм имала необходимост да чуя от нея критика И към баща ми, когато не е постъпвал правилно. Тя обаче мълчеше и не се застъпваше за мен. Уж, за да не руши авторитета му. Не го разбирам.
Какво мислите? Как е във вашите семейства - мъжа на първо място, децата или някак успявате да намерите баланс, което сигурно е най-трудно?