от lady25 » 04 Окт 2012, 22:18
Здравейте. Много ви благодаря за отговора, защото наистина мисля, че имам нужда от помощ и бих отишла на сеанс при терапевт, но в момента не съм в България, а и живея в малък град, където психолози няма.
Мъжът ми знае за всичките ми проблеми, разказала съм му за всичко, което ме тормози още в началото на нашата връзка и отношенията ни са изключително открити и честни. Просто и двамата предпочитаме да задържаме в себе си негативните емоции доколкото това е възможно, но не мисля, че на мен това ми помага , даже напротив, мисля си че става по- зле и когато дойде момента нещата да ескалират и да се стигне до разговор , разговора се превръща в безпочвени обвинения към него, а аз не искам това. Той не го заслужава и прави всичко възможно да бъда щастлива.
Сигурна съм в силата и истинността на неговите чувства , но въпреки това има моменти , когато се чувствам адски самотна. И да знам, че проблемите ми се коренят в детството ми, но не знам какво мога да направя, за да ги реша. Като дете почти постоянно се чувствах така.Бях срамежливо дете от бедно семейство. Родителите ми постоянно се караха, майка ми избухваше без никакви причини и се държеше зле с всички ни. Биеше ни с брат ми постоянно за дребни неща и постоянно повтаряше как за нищо не ставаме, а никой не ни защити. Баща ми никога не се застъпи за нас, не мога да си обясня защо, при положение , че си спомням как като много малка поисках помощ от него, но нищо не се промени. Никога не съм имала с кого да разговарям за това и първият човек, с когото съм го споделила е мъжа ми. Тогава разбрах, че и неговата майка е била същата, но докато изблиците на моята се дължаха на ранна критическа, то неговата винаги си е била такава и още е.
Това ме кара да имам по- специално отношение към нея и да гледам да съм колкото се може по- далеч от нея, но това не е възможно, защото живеем в една къща, когато сме в България, а рано или късно ще се върнем пак там. Аз изпадам в ужас за тази момент. По принцип не съм ревнива и съм адски позитивен и спокоен човек, но тя е винаги в някаква невроза, която изнервя и всички останали наоколо и особено мен. Истината е, че може би наистина изпитвам ревност от нея, но вината не е на мъжа ми , а нейна, защото тя манипулира всички със здравословното си състояние и никой не смее да застане срещу нея, за да не вземе да и стане нещо (тя е сърдечно болна, с високо кръвно и в критическа- лоша комбинация, но и преди това на младини пак е била такава, сега просто и е по лесна манипулацията, защото ако някой и опонира започва да трепери и да гълта успокоителни). А аз не мога така. Отделила съм се от моето семейство на 14 и съм се справяла сама до колкото мога, свикнала съм на самостоятелност, а не постоянно някой да ми дава мнения и да има някакви претенции към мен. В крайна сметка с нея рано или късно ще се оправим. Тя не е главния проблем и мисля, че ще намеря начин да се справя с натрапването и.
Не знам до колко самооценката ми е занижена. Винаги съм се опитвала да бъда различна, да не се сливам с тълпата, да съм отворена към всички хора и преживявания. Не критикувам никого за решенията, който взема, а се опитвам да погледна и от неговата гледна точка, но обичам да казвам истината и да имам собствено мнение, а хората не обичат това и съответно нямам много приятели. Поне тези, които имам знам, че са истински. Трудно се сприятелявам, защото не обичам повърхностни и лицемерни хора. може би и това, че нямам приятели допринася да се чувствам толкова самотна понякога. Не знам, но искам да се преборя с това, за да не стана и аз един ден същата невротичка като майките ни и децата ни да страдат, както сме страдали ние.
Ако можете да ми дадете конкретни съвети как да променя мисленето си или нещо в живота си, което да ме спаси от тези моменти ще ви бъда много благодарна. Предварително благодаря.