Измина почти една година, откакто осиновихме нашето прекрасно дете. Празнувахме нейният "втори рожден ден", денят, в който тя дойде при нас. Малкото ни момиче расте, вече казва някои думички, много обича да и четат книжки, да тича и да се смее. Дете, просто едно дете. Понякога я усещаме нежна и ранима, понякога много се притесняваме за нея, нормално, по родителски...
Имахме големи притеснения, че АСП ще бди постоянно над нас и ще имат големи изисквания. Напълно противно на очакванията, дори обидно някакси...
Краят на октомври, 2013, на партньорката ми позвъниха по телефона от някой от регионалните отдели на АСП с въпроса - "Отказали ли сме се да осиновяваме?". Когато тя им отговорила, че това вече е факт, от другата страна последвало ледено мълчание и неочакван въпрос - "Така ли?"...Оказа се, че след всички процедури, съдебно дело и куп документи за нас и покрай осиновяването, изведнъж никой не е разбрал, че това дете е осиновено и че е при родители. Представете си го по един прост начин - като в склад, имате един артикул, той отива някъде, но вие нямате никаква идея къде е отишъл, защо и как.
ОТ АСП били учудени, че никой не им бил казал за това, че ние вече сме осиновили. Обещаха да пратят служител, който да огледа жилищните условия, в които е детето. Такъв дойде след около месец, когато вече бяхме забравили въобще за това обаждане.
Огледа, обеща да се върне пролетта, за да направи втори оглед и ...никога повече не се върна. Обидно или не, типично за отношението на социалните служби, за които явно това да си изпълняват задълженията е просто досада. Чудно ми беше само, ако партньорката ми не беше вдигнала телефона си или пък го беше сменила, кой щеше да знае къде е детето и дали въобще щяха да го потърсят. Документите ни сигурно още пътуват между различните отдели по градове и никой не е отворил плика.
Държавата по никакъв начин не подкрепя осиновителите, не си мислете, че върху тях се изсипва златен дъжд от помощи под всякаква форма. Това е, справяме се със собствени зъби и нокти.
Нямахме много притеснения как хората около нас ще приемат детето, но винаги сме си мислели, че клеймото "осиновен" е много тежко. Защото има хора и хора, като лошите хора преобладават в наши дни. До момента не сме имали проблеми, но сигурно някога и някъде ще трябва да и разкажем тази история, задължително е. Трябва да имаме чисти сметки с нея, още от самото начало на съвместния ни път заедно.
Замисляме се все повече обаче дали да го живеем в България, предвид всички неща, които се случват напоследък. Отговорността да си родител изисква да взимаш много и трудни решения, всички в името на едно по-добро бъдеще. Дано не бъркаме, като все още оставаме тук. Дано и тя не ни обвини след някоя друга година.