Знаем и двамата, че можем да разчитаме един на друг, но до там, нямаме силна емоционална и любовна връзка, така, както преди години. Усещам, че изпитваме приятелски отношения и двамата един към друг, но това не е достатъчно да се крепи семейство и да бъдем двойка.
Не искам да оставате с впечатлението, че се караме, имаме спорове, нападаме се и т.н. - не, никой не повдига въпроса, че няма пламък между нас. Грижим се един за друг - храним се, правим си подаръци попразниците, ходим на почивки заедно, уважаваме се. Притеснявам се, че дъщеря ми като замине студентка след 2 години, ние с него наистина вече няма да имаме какво да си кажем...
Мислите ли, че има спасение за такава връзка?
Много правилно, майките имат навика да се отъждествяват с децата и в един момент оставяте мъжа настрана, защото той реално не се нуждае от ежедневните грижи. Това е моментът, в който връзката тръгва малко по малко надолу. Трябва да правите неща само вие, да излизате на вечери сами, да имате и личен интимен живот помежду си, за да не стават такива отчуждавания.