СТИХОВЕТЕ- лек за душата

[ogi-smile]

Случвало ли ви се е, просто да, не можете да дишате,...
Стоите в празна стая, вървите по улицата, срещате с колеги, но душата ви е запушена, не може да споделите... Хората няма да ви разберат, близките също... Има един език... Езикът на душата, който може да се говори само на белия лист, само когато чувстваш и описваш всичко, всичко... Тогава олеква...
Аз обича да пиша,това ми дава сили да продължа, а вие?

Ето част от мен:
Чаках пред вратата, дълго чаках,
чаках да премести се тъгата и заплаках.
Гледах как отлита светлината,
исках да я хвана за ръката.

Исках, търсих, борих се със злото,
но сърцето вкамени се от времето жестоко.
Гние всичко, гние красотата,
бавно ме обгърна пустотата.

Чаках дълго, тръгна си душата,
аз останах там, да чакам пред вратата.
Все по трудно дишах, давих се, умирах
Бавно вкамених се и себе си презирах.
.......................................................
Закъсняло време, къде остави човешката радост да дреме?
Разпилени въглени от огнището грешно да тлеят,
а очи детски от мъка -грамада, да съхнат стареят.
Замълчи не казвай, недей в лъжи ни облива,
младостта ни спасява, макар вярата да си отива.
Закъсняло време………….

[Memento]

За съжаление в съвременният комерсиален начин на живот лирическият жанр губи все повече популярност, на мода са чалга текстовете, пошлото, екшъна и кича. Поздравления за темата, само може да ме радва, че все още има хора пазещи истинското и красивото в душите си!

[ovagimyan]

Колкото и да се опитвам да бягам от чалгията, рано или късно тя все ме застига. Така е за съжаление има голяма доза истина в това, че хората опошляват, ограничават мирогледа си и оскотяват... И лириката истинската, дълбоката вълшебната поезия, която кара душата да лети, а сърцето да мълчи, дълбоко се погребва... Тъжно е, защото има прекрасни млади поети, а и не само млади, хора,които дават всичко, за да са близо до белия лист и да творят светове... Едно прекрасно стихотворение на Пушкин ми напомня, как наистина словото в поезията е най- прекрасното нещо на света, то просто е любов, чиста, истинска, неподправена...
"Я помню чудное мгновение"
К ***

Я помню чудное мгновенье:
Передо мной явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

В томленьях грусти безнадежной
В тревогах шумной суеты,
Звучал мне долго голос нежный
И снились милые черты.

Шли годы. Бурь порыв мятежный
Рассеял прежние мечты,
И я забыл твой голос нежный,
Твой небесные черты.

В глуши, во мраке заточенья
Тянулись тихо дни мои
Без божества, без вдохновенья,
Без слез, без жизни, без любви.

Душе настало пробужденье:
И вот опять явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

И сердце бьется в упоенье,
И для него воскресли вновь
И божество, и вдохновенье,
И жизнь, и слезы, и любовь.

[Memento]

Явно тук има хора които разбират от поезия. Искам да попитам кои пишат повече мъжете или жените? Кои са по-добри поети? Понеже темата е пусната в Дамски Клуб оставам с впечатлението, че съвременната поезия е приоритет на жените?

[ogi-smile]

Поезията е глътка свеж въздух в мръсотията на живота..
Поезията изразява степента на съзнанието, на епохата, в която е дадена.
Според мене истинският поет и писател може да е написал само една дума, но с кръвта на сърцето си. Тази дума е израз на неговия дълбок вътрешен Живот. За каквото и да пишеш, трябва да си го преживял и опитал.
Всеки поет, музикант или художник е сбор от много души. За да се прояви един велик поет, трябва хиляди гениални души да се съберат на едно място и да се изявят чрез него.
Хубаво ще е да има, да има поети и то има, слава богу... Още по добре ще е,ако ги познаваме повече и се обръщаме често към тях, защото там можем да намерим покой за душата... Можем просто да я оставим да поплаче...

Чаках пред вратата, дълго чаках,
чаках да премести се тъгата и заплаках.
Гледах как отлита светлината,
исках да я хвана за ръката.

Исках, търсих, борих се със злото,
но сърцето вкамени се от времето жестоко.
Гние всичко, гние красотата,
бавно ме обгърна пустотата.

Чаках дълго, тръгна си душата,
аз останах там, да чакам пред вратата.
Все по трудно дишах, давих се, умирах
Бавно вкамених се и себе си презирах.
Р.О

[Memento]

Веднага изниква в съзнанието ми въпроса с материализирането на стихотворната дарба в България. Може ли наистина човек да се изхранва от стихове в днешно време? Има ли такива хора и колко са те в нашата страна. Оценява ли се това изкуство достатъчно или остава само за удоволствие на писателя и определен кръг от хора?

[Бай Атанас]

Ето с това стихче спечелих през 1945 в три часа през август, международната награда от Македония "Маняк на годината":
"Бар Цъфналата ръж"

Идейки си изплющяна
вечерта веднъж,
Джени чукаше се с наркомана
... в "Цъфналата ръж".

Джени зъзне цяла,
Джени теква изведнъж,
клекнала пред наркомана
в "Цъфналата ръж".

Ако някой срещне някой
в "Цъфналата ръж"
и се чука с този някой
във кенефа от веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някой си се чукал с някой
в "Цъфналата ръж"

P.S. Македония и България немат нищо общо

[Memento]

Бай Атанас малко попрекалява с шегите ми се струва, точно под тази хубава тема подобни словоизлияния са излишни

[Сватбата-Инфо Център]

Ако можех да пиша,
бих ти подарил всяка една буква,
бих описал ти всеки един трепет на сърцето,
щях безкористно да ти се отдам.

Ако можех да пиша,
бих изпепелил всички листи,
бих стопил и последната капка мастило,
щях да бъда гора от мисли.

Ако можех да пиша,
описал те бих с едничка дума
и ти много добре знаеш коя -
ехото и щеше да отскача от дънер в дънер.

Ако можех да пиша,
само, ако можех да пиша,
не бих написал дори и буква.
Щях да те прегърна.

[Vampire Kiss]

Темане ли ти сторих, че Господ изсипа над мене река?
Цианкалий ли ръснах на дечицата свои в компота?
С всеки ред – ситно-ситно написан от моята слаба ръка,
аз към теб съм вървял – неотлъчен и сам, и без ропот.

Ако утре се съмне, ще ти кажа няколко плахи неща –
учил съм ги в букварчето, което си носех на пазвица,
например – обичам те, лека нощ, добра стига, ласка и доброта,
туй то – изгуби ми се букварчето, плъховете ми го изядоха.
Не преминах пустини – и с теб не вървях край реки,
сигурен съм обаче, че ти си вървяла в стърнището,
през което ми се търкаляха отеснелите брачни халки
и си влачех синджирите, прикован на стената към Нищото.

Върху мен се изсипваха дъждове, милвали кулата на Вавилон,
ние с теб си говорим на различни, но ясни езици –
ти носиш слънце в косици и сенце за грохалия ми кон,
ще ти платя със 7000 метра ята незазидани птици.
Да поседнем в тревите, дълъг е пътят, от буквара сега ще чета,

всичко, което знам, ти го спастрих от плъховете и язовците,
време е да се пилея – сиромах през твоите натежали, златни жита,
ето ти го букварчето – на сухеца в скрина да си го пазиш.
Късах страница по страница от преминалия без теб мой живот
и се уча да сгъвам от светлината – и да пускам хартиени птици…

Ако още си Господ и нейде те има, да ми я пазиш в небесния свод,
не ми взимай зениците, Господи,
не ми взимай зениците!

Валери Станков, от Буквар за влюбени.