от The_The_Ramone » 13 Апр 2011, 21:05
Както скитах край брега на релсово-бидонено-бананения док аз седнах под
могъщата сянка на един локомотив от „Южен Пасúфик” да погледам
залеза над хълмовете с къщите-кутии и да плача.
Джек Керуак до мене седна на разбит къс ръждива релса, съучастник,
мислехме едни и същи мисли за душата, мрачни меланхолни тъжнооки
сред чепатите метални коренища на гора от машинарии.
Мазните води в реката отразяваха червеното небе, потъна слънцето зад
хълмовете на гигантския Сан Франциско, няма риба в тоя поток, няма
монаси по ония баири, сами сме – влажнооки махмурлии, като стари
скитници покрай реката, уморени и лукави.
Виж Слънчогледа, каза той и аз видях мъртвешка сива сянка на небето,
колкото човек голяма, суха седнала върху камара древни трици –
скочих очарован – беше първия ми слънчоглед – спомени за Блейк, за
моите видения, за Харлем,
Ада на Нюйоркските реки, гърмящите мостове, мазни сандвичи при Джо и
мъртви бебешки колички, черни безканални гуми гладки и забравени,
поезията на този речен бряг, презервативи, тенджери, стоманени
ножове, нищо неръждаемо, а само слузестата плесен и бръсначно
острите предмети тръгнали назад към вчера –
и над всичко този сивкав Слънчоглед изправен срещу залеза, трошливо
тъжен прашен с дим и сажди от старинни влакове в очите –
със венец от потъмнели шипове оклюмали и счупени като съсипана корона,
със изронените от лицето семена, с полуобеззъбената уста от слънчев
въздух и с лъчи затлачени в косите му подобно паяжина от сухи
жици,
с листи щръкнали като ръце от стеблото, жестикулиращи над тричавия
корен, с късчета откъртена мазилка паднала под черни клони, с
мъртва муха в ухото,
Нечестиво сплескано старо нещо беше, слънчогледе мой, О моя душа,
обикнах те тогава!
Мръсотията не бе човешка мръсотия, а самата смърт в човешки локомотиви,
тази дреха от прах – воала от потъмняла железопътна кожа тази буза
от пушек и тези клепачи от черна мъка, тази саждена ръка или е
фалос или е буца изкуствен свръхбоклук – индустриален – моден –
цялата тая цивилизация опетнила твоята луда златна корона –
и тия гуреливи мисли за смърт и прашни очи без любов и крайници и
съхнещи корени долу, в дом-куп от пясък и трици, гумирани долари за
„Монополи”, машинна кожа, вътрешности и черва на кашляща
разплакана кола, самотни празни кутии с ръждиви езици и още и още
– пепел от тлъста куровидна пура, путки на ръчни колички, млечни
гърди на автомобили, износени седалища на столове, сфинктер на
старо динамо – всичко това
е вплетено в твоите мумифицирани корени – а си изправен пред мен в
залеза, в цялото си величие!
Съвършен по хубост слънчоглед! великолепно мило слънчогледово създание!
прекрасно и естествено око към новата луна, събудено живо, възбудено
сграбчило в залезната сянка изгревния златен месечен бриз!
Колко мухи са бръмчали край теб несъзнаващи твоята мръсотия, докато си
псувало железопътното небе и своята душа на цвете?
Бедно мъртво цвете? кога забрави че си цвете? Кога погледна кожата си и
реши че ти си мръсен импотентен стар локомотив? дух на локомотив?
призрак или сянка на някогашен силен луд американски локомотив?
Не, не си бил никакъв локомотив, Слънчогледе, бил си слънчоглед!
И ти, Локомотиве, си локомотив, да знаеш!
И грабнах едрия скелет на слънчогледа и го забучих до себе си като скиптър
и сега произнасям проповед пред своята душа, душата на Джек и на всеки
който иска да слуша,
- Ние не сме нашата мръсна кожа, не сме нашия прашен тъжен и страшен
безличен локомотив! ние всички сме хубави златни слънчогледи
отвътре, ние сме благословени в семето си, в златните космати голи
прелестни тела прерасли в диви черни и кухи слънчогледи в залеза,
които виждаме с очите си от сянката на лудото локомотиво-брежно
залезно крайградско тенекиено хълмисто вечерно видение.
Алън Гинзбърг, Бъркли, 1955 г.
The Game Will Never Be The Same
