Ефектът на пеперудата

[Burn]

Мисля, че трябва да има поне опит за реванш, но си мисля, че вероятно този Симеон не е много читав, че връзката им се е крепяла на нещо друго, не на любов, затова може би Вера е позволила на Борис да я целуне. Иначе би било гадно

[Lolita]

Разбира се, представете си, че е направил нещо за Вера, нещо заради което тя е била с него, тя е добро момиче и вероятно просто не е искала да го нарани.Според мен Симеон няма да иска да си отмъщава, защото вътрешно в себе си знае, че тя никога не го е обичала.

[lallali]

Споделям мнението ти, и аз мисля , че гаджето й няма да тръгне да си отмъщава на Борис, сигурна съм, че с връзката им не се е получавало и той отдавна е знаел, че краят ще бъде именно такъв

[Alice_in_Wonderland]

Здравейте
На мен ми се струва, че ефектът на пеперудата като идея обхваща нещо много по- мащабно от страданията и търсенията на две влюбени души в контекста на един крими сюжет. Дали така тайфунът, предизвикан от крилата на нежното насекомо не рискува да се превърне в буря в чаша с вода?! С интерес следя историята, както и мненията на всички вас. Развитието е увлекателно и интересно, има интрига, има драма. Но с огромно уважение към труда и написаното до сега, ще призная, че на мен в този разказ започва да ми става някак тясно, започвам да правя аналогии с други разкази, романи, сериали... Затова реших да предложа алтернатива- защо пък разказите да не са повече! Та нали всяко начало е съвкупност от безброй избори и обикновено имаме възможността да направим само един и той предопределя всичко по- нататък- както и историята на Борис и Вера. Защо да не си позволим лукса да направим повече истории за Борис ))

[Alice_in_Wonderland]

Не беше страх. Беше погнуса.
Борис скочи от леглото и извика.
Не от страх. От погнуса.
Хлебарките пълзяха по тялото му, еволюирали, големи и грозни…
Борис седна на студения под и заплака, за първи път от месеци позволи отчаянието да го завладее. Изцяло. Главоломно. И тогава, точно в онзи миг, когато сме сигурни, че земята трябва да се разтвори и да ни погълне, просто защото това ще е най- справедливото, което може да ни се случи, през сълзите и апокалипсиса в ума му, се появи тя…Споменът за нея го накара да се изправи, да погледне навън, където слънцето се бореше да си пробие път през бездушното сиво небе и да осъзнае, че цялото това погубено време, това отшелничество, тази пустота, не са били напразни. Спомни си мечтата. Тя се прокрадна съвсем неочаквано в съзнанието му, завари го неподготвен, но блесна така ярко сред мрака, в който същността му тънеше, че го принуди да види ясно всичко.

В тази запустяла селска къща Борис от месеци изтезаваше душата и тялото си. Апатично оставяше живота да чезне. Дори призраците от миналото го бяха напуснали. Дори зимният вятър се бе отказал да блъска по разнебитената врата и да свири през изметнатите прозорци. Нищо не бе в състояние да го изкара от този летаргичен унес, в който пилееше дните без да очаква дори края им. Не чувстваше страх, да. Отдавна не чувстваше нищо. Не се плашеше- нито от набезите на скитниците; нито от гладните чакали и кучета, които често нахлуваха в разградения двор на тази изтерзана къща в покрайнините на селото; нито от самотата. Не се гневеше, не се радваше, не се смееше, не плачеше, не се надяваше, не очакваше, не изпитваше нищо. Не живееше. До този момент. Мократа му от сълзите буза означаваше, че тази нощ явно се бе случило нещо. Хлебарките, погнусата, събуждането,отчаянието. И накрая ТЯ. Всичко някак се яви в съзнанието му като разбъркан пъзел, който Борис трябваше да нареди. Хлебарките- презрени, противни буболечки…но живи. Бе придал някакво значение /макар и в съня си/ на живи същества. Погнуса, отчаяние- бе почувствал нещо. Беше сънувал – значи бе успял да заспи. Бе извикал – значи все още имаше глас. Не помнеше откога не бе нарушавал своето мълчание. Явно тялото му е предусещало това, което мисълта му улови после. Фактът, че ТЯ се върна.

Беше стигнал до дъното на собствения си ад и съществуваше там. Това бе негов избор. Беше я забравил. Беше я оставил да си отиде. Не бе подготвен за нейното завръщане. То значеше само едно. Че времето започва да тече отново. Че трябва да намери липсващите парченца от пъзела. Че трябва да намери сили да излезе навън; да тръгне по пътя натам, където предварително знаеше, че никой и нищо не го чака. Че трябва да продължи да живее. Че вече няма право на избор.

[The Witch]

Здравей, Alice_in_Wonderland Благодарим за невероятната версия, която предложи, тя със сигурност ще бъде оценена и от останалите потребители на този форум. От километри личи, че писането е в кръвта ти и се радваме, че сме успели дотолкова да те провокираме, че да се включиш.

Всъщност идеята на нашата идея е точно тази - да накараме всички да мислят, да измислят, да дават варианти на една и съща реалност, защото, да, ние сме изборите, които правим, всеки избор завърта животът ни толкова, че ако днес сме работници в Китай, утре може да се окажем забавляващи някое кралско семейство. Тепърва предстои да видим ефектът на пеперудата, както и последствията от нашите избори и в историята на Борис и Вера.

Ние не се борим за "Букър", ние сме само хора, които искат да се забавляват с други, споделящи нашите интереси, а именно - измислящите светове. И мисля, че се получава

Остани с нас!

[mecana]

Alice, а ти с какво се занимаваш всъщност? Защото, ако не пишеш е хубаво сериозно да се замислиш върху това - идва ти отвътре и това, което прочетох ме заинтригува без да съм прочела първите страници... Браво!
Като остана малко по-свободна, ще изчета всичко написано и ще се включа със своя версия за разказа, защото доста сте пописали и няма как да наваксам толкова бързо.

[GoD]

Мисля, че трябва да има поне опит за реванш, но си мисля, че вероятно този Симеон не е много читав, че връзката им се е крепяла на нещо друго, не на любов, затова може би Вера е позволила на Борис да я целуне. Иначе би било гадно

И аз съм на това мнение, най-вероятно връзката им съвсем не е била силна, поне от страната на Вера. Затова и съм абсолютно убеден, че в крайна сметка тя ще избере Борис.

[GoD]

Така нека и аз да вметна малко размисли. Как ви звучи идеята Вера да е накарала Борис да убие този човек? Стига сте я представяли като няква непорочна девственица. Според мен зад всичко стой Вера и много ще се радвам накрая да прецака и тоя Казийски...и да избяга с някой готин пич в Доминикана например.

И този вариант си го бива. Защо пък наистина Вера да някакво непорочно създание, възможно е тя просто да е една кифла, която използва всички, която е подтикнала Борис към всичко това. Малко ли са примерите от действителността, толкова момчета изгарят заради някоя лигла.

[GoD]

Не беше страх. Беше погнуса.
Борис скочи от леглото и извика.
Не от страх. От погнуса.
Хлебарките пълзяха по тялото му, еволюирали, големи и грозни…
Борис седна на студения под и заплака, за първи път от месеци позволи отчаянието да го завладее. Изцяло. Главоломно. И тогава, точно в онзи миг, когато сме сигурни, че земята трябва да се разтвори и да ни погълне, просто защото това ще е най- справедливото, което може да ни се случи, през сълзите и апокалипсиса в ума му, се появи тя…Споменът за нея го накара да се изправи, да погледне навън, където слънцето се бореше да си пробие път през бездушното сиво небе и да осъзнае, че цялото това погубено време, това отшелничество, тази пустота, не са били напразни. Спомни си мечтата. Тя се прокрадна съвсем неочаквано в съзнанието му, завари го неподготвен, но блесна така ярко сред мрака, в който същността му тънеше, че го принуди да види ясно всичко.

В тази запустяла селска къща Борис от месеци изтезаваше душата и тялото си. Апатично оставяше живота да чезне. Дори призраците от миналото го бяха напуснали. Дори зимният вятър се бе отказал да блъска по разнебитената врата и да свири през изметнатите прозорци. Нищо не бе в състояние да го изкара от този летаргичен унес, в който пилееше дните без да очаква дори края им. Не чувстваше страх, да. Отдавна не чувстваше нищо. Не се плашеше- нито от набезите на скитниците; нито от гладните чакали и кучета, които често нахлуваха в разградения двор на тази изтерзана къща в покрайнините на селото; нито от самотата. Не се гневеше, не се радваше, не се смееше, не плачеше, не се надяваше, не очакваше, не изпитваше нищо. Не живееше. До този момент. Мократа му от сълзите буза означаваше, че тази нощ явно се бе случило нещо. Хлебарките, погнусата, събуждането,отчаянието. И накрая ТЯ. Всичко някак се яви в съзнанието му като разбъркан пъзел, който Борис трябваше да нареди. Хлебарките- презрени, противни буболечки…но живи. Бе придал някакво значение /макар и в съня си/ на живи същества. Погнуса, отчаяние- бе почувствал нещо. Беше сънувал – значи бе успял да заспи. Бе извикал – значи все още имаше глас. Не помнеше откога не бе нарушавал своето мълчание. Явно тялото му е предусещало това, което мисълта му улови после. Фактът, че ТЯ се върна.

Беше стигнал до дъното на собствения си ад и съществуваше там. Това бе негов избор. Беше я забравил. Беше я оставил да си отиде. Не бе подготвен за нейното завръщане. То значеше само едно. Че времето започва да тече отново. Че трябва да намери липсващите парченца от пъзела. Че трябва да намери сили да излезе навън; да тръгне по пътя натам, където предварително знаеше, че никой и нищо не го чака. Че трябва да продължи да живее. Че вече няма право на избор.

Борис нали е в затвор, каква е тая запустяла къща, нещо не можах да схвана.
На мен всъщност ми допада идеята да има екшън, иначе ще се получи пълна боза, твърде DRAMA, твърде женско и определено ще изгоните мъжката аудитория. Не го правете, дами, please!