The Witch написа:Част 5
С Вера живееха в съседни блокове. Ходиха в едно училище, играеха на една и съща площадка, приятелите им бяха общи, проблемите също. Имаха общо детство. До деня, в който родителите й решиха да се преместят в покрайнините на София. Когато разбра, Борис плака цяла нощ. Беше първата раздяла в живота му. До този момент не знаеше какво е да откъснеш някой от сърцето си. Да не го виждаш – нито в училище, нито на площадката, нито от терасата. И да няма надежда да го видиш. Никога повече.
Срещна я отново след 10 години – тя беше на 24, а той на 25. Тя – красива и нежна, той – силен и нахъсан, двамата – смятаха, че животът е прекрасен. Срещнаха се случайно в един бар. Вера го видя първа. Приближи се бавно до него. Докосна ръката му и каза:
- Познавам те.
- Вера – прошепна той.
- Борис – отговори тя.
И си стояха така - хванати за ръце, без думи, без „Радвам се да те видя”, без „Какво става с теб”. И тогава той се наведе към нея и я целуна по устните. Без страх, че тя ще се отдръпне. Без увертюри, без обяснения. Отдаде се на това, за което беше мечтал, което беше сънувал ден след ден, нощ след нощ. Целуваше я там насред бара и беше толкова неземно щастлив, че му идваше да я вземе на ръце, да си я прибере вкъщи и да не я пусне никога повече. Нито за миг.
- Вера, Вера. Къде беше толкова време? – каза й той.
- Спри, Борисе, приятелят ми е тук – отговори засрамено Вера, без дори да се опита да излезе от здравата прегръдка на Борис.
- Съжалявам – каза Борис и я пусна, а след секунда добави – Съжалявам, Вера, не искам да ти създавам проблеми. Не знам нищо за теб, беше глупаво да ти се нахвърля така.
- Ако не беше толкова хубаво, че отново те срещам, щеше даже да е трагично. Целувам се пред гаджето ми с мъж, когото не съм виждала от години... Но ще мислим после за този абсурд. Кашата вече е забъркана. А, ето ги мама и татко. Тук ще празнуваме рождения ден на баща ми. Ела, сигурно те помнят...
Част 6 NEW
Пред обезумелия поглед на Вериното гадже те тръгнаха към масата, където вече се настаняваха Елеонора и Николай Казийски.
- Мамо, вижте кого срещнах, Борис от Борово, помните ли го? Бяхме неразделни като деца.
- Разбира се, помним Борис – усмихна се майка – Здравей, пораснал си!
- Доста – смути се Борис, ръкува се с нея, после с баща й.
- Помня, че счупи ръката на едно момче заради теб, Вера – засмя се Николай.
- Да, да, имаше такова нещо – потъна още повече Борис. В този момент към тях се приближи гаджето на Вера.
- Добър вечер и честит празник на рожденика! – каза Симеон, като дори не погледна Борис – Вера, чакам те отвън.
- Добре – отговори притеснено Вера – Борисе, сядай, ще празнуваш с нас - Но той тръгна след нея. Ако Симеон само посмееше да й вдигне скандал, щеше да го смачка. Излезе навън и ги видя да се разправят. Дори от разстояние можеше да усети колко уплашена е, колко объркана е Вера от случилото се.
- Не знам как се случи, наистина, Мони, съжалявам – обясняваше Вера.
„Мони, ама че име” – мислеше си Борис.
- Ще продължим по-късно. Виждам, че пак си имаме компания – каза Симеон и тръгна към входа. После промени решението си и се запъти към колата си – ще намина по-късно.
Вера се обърна към Борис. И това, което той видя в очите й, съвсем го подлуди. Хвана ръцете й и й заговори задъхано:
- Вера, трябва да вземеш решение сега. Това, което е между нас..., то... не може да се отлага повече. Повече не. Изгубих те, намерих те, няма да те изгубя пак. Ще те чакам утре вечер тук. Ако не дойдеш, ще знам какво си решила. Утре вечер, Вера, в 9. Тук – каза тъжно Борис и си тръгна.
Прекара най-адската нощ в живота си. Не заспа. Дори не се опита да спи. Наливаше се с водка и потушаваше неизвестността. Убива ни не истината. Убива ни чакането й.
Въпрос: Какво ще е решението на Вера?
Последните изречения направо ми разказаха играта. Абсолютно верни са , истината не убива, убива чакането, съмнението. Велико откритие
